Беше тиха и спокойна есенна нощ. Луната тъкмо бе изгряла, и сега озаряваше всичко със светлината си, която шареше наоколо, като пускаше малки, кръгли светлинки по листата на дърветата, а вятърът тихо шумолеше наоколо, като леко раздухваше клоните на дърветата. Като всяка есенна нощ и тази не бе изключение. Вятърът, макар че не бе бурен, бе доста мразовит. Някои от животните вече спяха, а за други нощта едва започваше. Само луната гледаше всичко от небето и придаваше перфектен завършек на нощта. Сякаш искаше да каже „Няма нищо по-прекрасно от нощта”! А и бухалът май бе на същото мнение. Той мислеше деня за скучен и съвсем безсмислен. Когато станеше нощ, той винаги казваше:
- Ето, настъпи моят час! - като размахваше криле и тръгваше да дири своята плячка. Той имаше чудесно зрение през нощта, но не и през деня, когато бе светло и не виждаше нищо. Затова през деня предпочиташе да подремне малко, а нощем ловуваше.
Нощта бе толкова красива тази вечер. Навсякъде бе тъмно и само луната хвърляш ...