НОСТАЛГИЧНО… за Панагюрище

      Автобусът взема плавно поредния завой. Още малко, още няколко завоя и пристигаме. Цяла година бленувам това пътуване.

      И ето го – малкото градче, сгушено в зелената прегръдка на планината. С мъка удържам сълзите, гърлото ми се стяга, едва казвам със задавен глас на сина си: „Пристигнахме вече. Ето, вижда се. Това е Панагюрище.” Той ме гледа учудено. Не може да проумее защо „The General-ът” (както ме нарича) се кани да се разреве без видима причина. То и аз не мога да се разбера. Толкова години живея в по-голям град, не успях да се претопя. Какво ме привлича тук? Не мога да си обясня защо носталгията по родното място става все по-силна. Няма значение за какво става дума, спомене ли се за Панагюрище, на мен тук, отвътре, душичката ми се разтреперва.

      Каква е магията на малкото градче? Дали в славното минало? От траките по тези земи е останало Панагюрското златно съкровище, с непонятна за ума хилядолетна красота. А във въздуха витае духът на Априлското въстание. Земята е попила бунтовната кръв на хиляди жертви при жестокото му потушаване. Всеки, който е дишал този въздух и е стъпвал по тази земя, носи в сърцето си особена гордост и това създава неповторимата атмосфера на патриотизъм, на прословутия панагюрски шовинизъм. Винаги съм се гордеела, че съм израснала в този град, че съм потомка на българи, принесли себе си курбан за свободата. Затова обикновено се представям така: „Аз съм от Панагюрище, но от еди-колко си години живея … еди-къде си.”

      Каква магия ме тегли насам? Дали не е разкошната природа - гората, обгърнала градчето и въздухът, ухаещ свежо на бор. Тихо и спокойно е.

      А дали частица от магията не я носят хората? Панагюрци са хора горди, със силно чувство за собствено достойнство и с една особена борбеност, граничеща с… инат. Независимо от това са и топли, сърдечни, пословично гостоприемни.

………….

     Най-после пристигаме. Вдишваме дълбоко, до замайване, средногорския въздух. По улиците срещаме познати и всеки се поспира да ни поздрави с добре дошли с искрена, неподправена радост. С наслада слушам панагюрския диалект. Толкова е хубаво, че отново ми се замайва главата.

      У дома нетърпеливо ни чакат майка и татко. Милите… колко са остарели. Прегръщам ги дълго, дълго…

      Мечтаната почивка започва.

      Сутрин рано излизам на двора с голяма чаша капучино. Присядам и, потръпвайки от утринния хлад, отпивам на малки, бавни глътки горещата течност. Наслаждавам се на тишината, на живителния планински въздух и си мечтая… Мечтая си как някога ще се върна тук. Ей там, в дъното на двора, ще си направя зеленчукова градинка - да има салата за ракийката. А тук, под крушата, ще засадя райграс и ще сложа масичка със столчета. Ооо, и на тази идилийка много ще й отива едно палаво момиченце (внучката, другата ми мечта) да тича и бърбори наоколо.

     Но ако съдбата ми отреди друго и животът ме напусне далеч оттук, сигурна съм - в последния миг очите ми ще гледат на юг – към Панагюрище.

П.П. С благодарност към хората, които ме подкрепиха и насърчиха да публикувам.