Власт! Думата, която моментално пренася мисълта ни в черната дупка, наречена политика. Неусетно, когато я чуем, започваме да правим разочаровани гримаси, да псуваме нервно и да даваме неуместни коментари за състоянието на държавата и нейното общество.
  Винаги съм искала да задам на глас няколко въпроса и сега мисля да го направя. Дали един добър човек с честни намерения, когато навлезе в политическите среди, би могъл да остане такъв, да запази себе си? Дали би могъл да устои на изкушението да презадоволи себе си и да помогне на останалите или властта и неговото обкръжение промиват мозъка му и той става типичния български политик? Мисля, че да...
  А сега директно към този същия човек.
  Не трябва ли доверието, което са ти гласували да те направи по-човечен? Не тежи ли на съвестта ти чуждата болка и немотия? Не отнемат ли съня ти мизерията и гладуващият народ? Не засяда ли на гърлото храната ти, когато виждаш сълзите на обществото? Когато чуваш молитвите на хората, не ти ли се иска да се помолиш с тях? НЕ! Защото предпочиташ да заглушиш гласовете им с тиха музика, да се огледаш около себе си и да се насладиш на всичко, което притежаваш. И никога да не мислиш за всичко, което те нямат...
  Нова власт - нова съвест. Не съм съгласна. Освен това власт и съвест с течение на времето са се превърнали в две самоизключващи се думи. Неприятно, нали?
  Докато младото поколение на България открива бъдещето си в други страни, докато майките се чудят как да отгледат децата си, а бащите им не виждат как са отраснали, защото са отишли да бъдат слуги на чужди държави, за да изхранят семействата си, няма да повярвам, че дори една от 240^те празни глави в парламента има съвест.
  Народът вече е объркан. Не знае какво да направи и накъде да тръгне. Иска едно, после друго. Протест. Контра протест. На какво прилича целият този панаир? Или може би това са първите стъпки към гражданска война?! Какво се очаква да се случи? Безброй въпроси, а в отговор само повдигане на веждите... и цените! Такъв живот не се живее лесно.
  България крещи безгласно. Безкрайно тъжен е нейният плач, а ние само бършем сълзите ù, но не и даваме повод да се усмихне...