Паисий Хилендарски и делото му са останали в българското културноисторическо развитие като символ на българщината. Имената на "История славянобългарска" и авторът и са се превърнали в синоним на българската книжовност и език. И когато задаваме въпроса "Нужен ли ни е Паисий в днешно време ?", ние всъщност питаме "Нужно ли е да сме българи ?".

      Днес, когато вече сме част от голямото европейско семейство, този въпрос е изключително актуален. Във века на високите технологии и низките страсти; на бързата закуска и бавната културна асимилация - нужни ли са ни остарели неща като национално самосъзнание, книжнина и чест? Днес, когато универсалният език е английският, има ли нужда от българския?

      Отговорът на всички тези въпроси е да - Паисий и езикът ни са нужни днес. Само словото и уникалната българска култра - неразривно свързани в едно, могат да изградят отново националната гордост на малката балканска страна, наречена България.

      Ако всеки от нас, по призива на Паисий, се вгледа в малко позабравената си българска същност, то той ще преоткрие мелодичната звучност на езика и уникалната красота на културата ни, изпълнени с моного нежност и сила, болка и страст. Във време, в което славните битки са заменени със задкулисно политически игри, а честта се купува, паисиевото послание, прозиращо в страниците на "История славянобългарска", може да възроди достойнството на някогашната Велика България.

      Само ако осъзнаем себе си като българи, като народ и общество, ще спрем да се срамуваме от произхода си и ще бъдем достойни членове на европейската общност, а не просот поредната държава, източник на евтина работна ръка.

     "О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?"