Няколко реда, написани в една нощ при пълнолуние
Рисувам водни капки. Рисувам ги със сълзи. Затварям очи и виждам тъмнината. Запушвам уши и чувам тишината. Свивам ръце и се прегръщам, но продължам да я чувствам - самота. Мисля за себе си и ми става студено. Вземам одеало и се завивам - започвам да треперя, а се потя. Сядам на терасата, а пълната луна ме гледа. Само тя. Само на нея ú пука за мене... Тъпо.
Самотно ми е. Протягам ръка към спомена и забравата - алкохол. Бавно ме убива. Не той - самотата. Дали да не запаля цигара? Не пуша... Потъвам в безмислие. Поредният пропилян ден. Отчупвам парченце време. За какво ми е? Натрошавам го за врабчетата, които кацат на перваза. Едвали ще го предпочетат пред трохите хляб.
Мисля да си лягам. Леглото е прекалено широко, некомфортно ми е. Гледам тавана. Тъпо. Ще заспя. Сънищата разнообразяват нощта на самотния. Но дори те не идват, сънят бяга.
Отпивам глътка вода. Защо лъжат, че няма вкус? Вкусът ú е на жажда. Както блянът има вкус на тъга. Ставам и се разхождам по пода, по тавана на долния етаж. Тъпо.
Влизам в банята и пускам душа. Обливат ме водните капки. Дали не са нарисувани? Дали не са сълзи?...© Пламена Огнянова All rights reserved.
