Обещай ми
1 min reading
Обръщал ли си някога внимание на простите капки дъжд, чисти и съвършени, падащи от небесата и сливащи се със зелените уханни растения? На вятъра, ровещ се в косите ми, играещ с листата? Не?Така си и мислех. Но това ще ти е нужно, когато си тръгна. Вятърът ще ти шепне моето име, ще целуваш дъжда, когато имаш нужда от мен и ще галиш тревата, когато ти липсвам. И моля те, избърши сълзата в очите си, знам, че те боли.И, въпреки, че знам, че го казваш от прилив на отчаяние, от бясно желание да остана, да не те оставя сам, винаги намираш думите да ме накараш да стоя точно тук, чакайки. Чакайки, знаейки, че няма да дойдеш, но все пак, стоейки точно тук, когато дори и надеждата я няма. И пак успяваш да ме убедиш, че въпреки, че не съм наивна, мога да летя, че съм повече от птица, рееща се из облаците. Но аз трябва да вървя, трябва да изчезна, да се изпаря. И ти ще се оправиш, дори и сега да не го вярваш. Единственото нещо, което искам от теб, е да ми обещаеш. Обещай ми, че ще помниш, че бях до теб и че ти беше до мен. Беше до мен, когато заваля дъжда, когато останах сама и самата твоя усмивка ми напомняше, че животът е прекрасен. Но ти няма да помниш. Смисълът се губи, ще имаш още толкова красиви неща, които ще изпълват сивия ти ден, но все пак ще му предават цвят. Някой ден ще ме забравиш, няма да е днес, но някой ден. Може би смътния спомен за пламъка в очите ми ще блесва, но просто, за да си спомниш още едно красиво изживяване в живота ти. Питаш ме дали аз го вярвам?Няма да ти отговоря, не искам, а и не е нужно. Но има само едно нещо, което знам и мога да ти отговоря. Даже Раят няма да е достатъчен, ако, когато съм там, не те помня. И когато не чуваш гласа ми, знай, винаги ще съм до теб. Казвам го за последен път и после наистина трябва да вървя - ти беше единственото правилно нещо в живота ми.
© Кристина Монова All rights reserved.
