В очите му се четеше безсилие и гняв.

Безпомощността му го караше да извърне глава.

Няколко сълзи се стекоха, като дълго чакано облекчение. Не можеше да ги скрие .Нямаше да е честно! Не искаше да буди съжаление. Вече беше изгубил достатъчно време в отлагане на неизбежното.

Краят поставяше началото на едно голямо мъчително пътуване . Задушаваща болка се стегна около гърлото му .

За секунда присви очи и сведе глава, за да не извика.

Нейната ръка се докосна до уморените му очи.

Устни й попиха напиращата сълза.

успя да улови всяка следваща, но обви ръце и се притисна силно в него.

Сякаш молеше безгласно "Вземи ме със теб,  където и да е! ".

Хвана ръцете й нежно, смъкна ги с мъка от себе си и ги притисна към устни си.

- Нямам право да те държа в нелепа заблуда.

Очите й го молеха да замълчи, но смиреният му глас  звучеше толкова умерено и дълбоко в нея. Отстъпи бавно назад, обърна се и се вгледа в нищото. Дали  това не е поредното изпитание?

Устните й попиха соленият вкус на една-единствена сълза. В очите й  яростта, болката  и силата си играеха, като глутница вълци.

Прехапа устни. Вратата беше толкова далече, а в този миг искаше да избяга. Да не вижда. Да не чува. Просто да я няма там.

- Не ми остава още много време! Не искам последните ни мигове да са в агония и да заличат красотата на това, което с теб изживяхме!

Знам, че не искаш да приемеш това.Знам, че боли повече, отколкото е възможно да понесеш. Сега искам  да съм сам.

Не защото не те обичам, а защото ти си любовта на живота ми.

Не ми е лесно да ти кажа всичко това. Не ми е лесно да те изпратя, без да си помисля, дали не е възможно да те задържа.

Това ме убива бавно! Искам още малко, за миг да те погледам! Преди да ти кажа сбогом, преди да ти кажа всичко онова, което не искам. Но трябва!  

Черно, най-черното, от бездната изригнало и пак там потънало.

Очите забравили да плачат. Студ .Тишина. Ръце свити в юмруци. Обърна се и го погледна! Очите му  бяха в очакване. Той знаеше , че тя е силна и ще се справи ,но очите му се молеха .Молеше се с всички сетива за нея единствено .

Приближи го бавно, не помни как беше стигнала до там, опря се на рамената му. От този допир душата й крещеше:

- Не! Не вярвам! Не може, не трябва да се предаваш! - в един миг съзря най голямата си сила и най-голямата си слабост.

Стоеше там  и не знаеше какво да направи! Той я учеше да бъде силна, да бъде себе си, да не се предава!

В нея се надигаше неукротим гняв , болка и омраза към живота .

Преди да е стигнала дъното, преди да е паднала там, откъдето той я беше измъкнал, събра сили да си тръгне с една последна молба!

- Дай ми време, дай ми цялото си време и аз ще ти докажа, че грешиш!!!

Целуна го, погали го с онзи трепет и надежда. С една последна ласка сложи отпечатък за безусловната си любов.

Всяко стъпало преди изхода късаше плътта й, пречупваше сетивата й, дъхът й едвам се улавяше. Животът си играеше с нея!

Звездите тази нощ бяха заспали,

а луната до тях приспивно пееше

най-тъжната песен...

Дъждът проникна  до  изтънелите от болка чувства...

Нощта, като палач отсича сънищата,

зората с огън нов мечтите изпепелява.

Без цвят е всеки ден,

без аромат...

е всичко някога божествено.

Преди пред теб да падна премаляла,

от надеждата отново ще си взема

една искрица само...

Стълбището на бегом ще мина,

до теб тихо  ще застина.

Ще си призная слабостта.

В тебе вярвам, но сега не мога.

Ти няма да си тръгнеш ей така.

Цветята днес ще засадя,

за да  се радваш ти сега.

Когато някой ден те няма

и болката по теб остане в мене,

цветята с твоя глас ще ми шептят,

как две сърца ще победят смъртта .

Ще ти даря очите си и сляпа ще отпивам нежността ,

ще дам сетивата си , за да ме няма за света,

в сърцето ти да дишам цяла.