Любовта е всичко, априори. Даденост, необходимост, същност, мотивация, цел, посока, живот, явление, движение, сила, воля, смелост, емоция, потребност. Дадена ни е от Бога, за да осмисля живота ни. Двигател на действията ни, на поведението ни. Потребност, без която не можем да съществуваме, без която бихме се лишили от човешкото в себе си (бихме се принизили до животните, при тях има привързаност, но не и любов). Прекрасно усещане, но и болезнено, когато е несподелено, когато е забранено, когато е невъзможно. Чувство, лишено от разум, обхващащо цялата цветна палитра на емоциите (изтъкано само от емоции). От усмивка, до сълзи. От „обичам те”, до „мразя те” (колкото и да е странно, в „мразя те” също има любов, това означава „искам нещо от теб, което ти не можеш да ми дадеш”). Ако използвам метафора, бих нарекла Любовта – Пандора. Подхожда ù, нали? Безумно красива, но и коварна.  Създадена от пръст и вода, защото само тези сили могат да угасят огъня на познанието. Ето защо любовта изключва разума, дори го потъпква, не го допуска до себе си. Любовта е неразбираема, необяснима, не може да се измери, нито да се докаже количествено. Тя просто съществува, като архитип.  Необходимо зло! Човешка безпомощност. Божествено наказание.  Достатъчна недостатъчност! Нереална реалност!