От всичко, което имам, кое считам за свое?

От всичко, което имам, кое считам за свое?

Да притежаваш нещо, нещо толкова незначително, че би могло да се счупи, а ти да го изхвърлиш, да го заменяш отново и отново. Подобни преходни огледала на собствената ми слабост към вечния вроден егоизъм, правещ живота ми малко по-приятен, отколкото всъщност заслужавам, не биха могли да се вместят под гръмкото име „мои”.

С риск да изцапам с калните си обувки кристалния под в съзнанието на Оскар Уайлд, бих искала да се противопоставя на твърдението му, че младостта и красотата са единствените неща, заради които си струва да живееш. И така, реших да се вкопча в нещо не толкова драматично, каквато е една залязваща младост, а покрай нея и красота.

Единственото, което считам за свое, е правото ми на живот, но не заради младост или красота, а заради самия него. Него, който мога да скрия в старата ракла, чиито нафталинови спомени изникват от време на време в съзнанието ми или да го разгърна пред нечии твърде настоятелни очи, поискали да го направят по-интригуващ. Мечтая за дни на смут, за да сринат живота, такъв, какъвто го познаваме, и пак да го изградим такъв, какъвто трябва да бъде, за да ценим повече най-невероятното, цветно нещо – живота, и едничкото, което го осмисля – любовта.

13:2 „ И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам – нищо не съм”   Първо послание на свети апостол Павел до Коринтяни

Тя е по-хубава и цветна дори от живота, защото никога не свършва, нея не можеш да пропилееш в глупави планове за бъдещето, тя се появява ненадейно, тръгва си и пак се връща, само за да разбереш, че никога не си е отивала. Тя е детска, наивна, коварна и лицемерна, истинска и изкуствена, абсурдна, нелепа, неудобна, тя е всичко. Всичко това, което имам и нищо от това, което мога да изгубя с времето. Тя те учи да търпиш, да прощаваш, да се бориш, да мълчиш и да крещиш, да вярваш и да се съмняваш във всеки. Научих, че дори да падна малко преди края, никога да не съжалявам, защото самото катерене ми е дало много повече от всеки връх, който така старателно се поддържа мокър и идеално хлъзгав за слепците, търсещи изгубената си гордост и забравената си слава. Това е животът – невероятно красив, но толкова пясъчен, че не бих дръзнала да го нарека свой. А любовта? Тя е твърда своенравна, за да бъде притежавана. Нея трудно ще скриеш, освен ако не вярваш в невъзможното.

Вяра. Само нея можеш да контролираш. Но преди да запълня редовете с нова порция клишета, нека си представим следната напълно хипотетична ситуация.

Слънцето – жизнено важен фактор за оцеляването на човешката раса, а и на Земята изобщо, намиращо се на светлинни години разстояние, един ден просто не изгрява. Всичко потъва в мрак и тъмнина, нищо друго няма значение, освен то отново да се появи. Цялото това чувство за собственост е страшно нелепо – няма значение на какво разстояние се намира нещо – сантиметри или светлинни години, твое или не, по-важно е дали и колко ще го оцениш. Нима ако нещо не е единствено и само твое, то не може да те направи щастлив? Защото ако в една подобна на гореспоменатата ситуация, така чувствителните и интелигентни души на творците, покъртени от случващото се, започнат да пишат сърцераздирателни произведения за своята приближаваща смърт, аз предпочитам да съм от простолюдието, което просто ще си купи фенер.

Ако искаш да бъдеш щастлив – бъди!

                                                                                                                                    на Ч.П.