Ето я... вече на земята... стои, плаче и прегръща самотата. Безмълвна в тъмнината, изтрива сълза... въздъхва, сякаш, но не може. Притиска я нещо неизречено, непоказано, неизживяно... Иска, а не може. И не трябва. Желание, така студено, така жадувано, така невъзможно.
Поредно зрънце се отчупва от сърцето... и боли... Празни думи, фалшиви надежди, а след тях сълзи. Порой от мечти, отиващи си, както си отива лятото. Красиво, щастливо, а кратко. И тъжно е сърцето, и празно е може би, но не си признава. И не трябва. И не може. И не иска.
А как иска тя да се усмихва. А как иска тя да обича. И как вярва, още вярва, не се отказва. Въпреки всичко, въпреки всички - отново ще е силна.
Той пое по своя път, а нея остави - Сама. Едно-единствено желание - непостижимо, а толкова просто, толкова човешко, толкова невъзможно. „Да обича!" . Това беше всичко, което желае, а го няма. Смях през сълзи, горещи сълзи, отровни сълзи. Истински, неподправени, човешки.
Вижда хора, ала къде са им сърцата? Кой им ги ...