Озарението на откровеността
Откровението й прерастна в цинизъм, когато каза:
- Искам да се насладя на мига, когато дойде болката, когато те завладее… В този миг аз ще си отида от теб, но преди това ти ще ме нараниш. Сигурна съм!
Разбра много точно думите й – пълни със спомени, предизвикателни, пророчески, истински, обещаващи… Замисли се над тях и отново се озова в познатата ситуация на избор, когато импулсивно се ориентираше към по-трудното решение. Каква ли е историята на тези слова? Не попита, но започна да гради нейния психологически портрет… И се впусна в това изненадващо предизвикателство… за да потъне в нюансите на хищната природа на тази жена, придобити като неин житейски опит.
За любов и дума не можеше да става. За нея това бе поредната авантюра, а той изучаваше отклонението й, прилагайки своя метод на лечение в такива случаи. А поривът помежду им бе искрен и силен в своята екзистенциална полифоничност на нейната мимикрия, от която той искаше да я изведе.
Преструваше се на лекомислена и устремена да научи нещо от него, стигаше до самоунижение, за да го предразположи, следвайки разпространените, но оставащи си елементрни тротоарни техники на поведение. Дебнеше го като хищен звяр, очаквайки удобния момент, за да нанесе удара на своето възмездие и удовлетворение… Ах, тези мъже! И го правеше – веднъж, втори път, трети път: разбъркваше изкуствена интрига, на която се опитваше да придаде и публичност…
А той? Той се смееше и я водеше по пътя на нормалността, вдигайки постепенно равнището на отношенията им, показвайки й колко е добра в писането, за да я убеди, че носи в душата си доброта… И тя промени, каквото бе по силите й: започна работа, престана да се преструва – в душата й покълна уважение към този мъж, прерастващо в благодарност и някакво тихо озарение, което се излъчваше от думите й, когато разговаряше с него…
© Валери Рибаров All rights reserved.
