Парадокс ІІ: Комплекс за волева илюзия

Ти...

Ти си сама...

Ти...

Ти искаш някого до себе си...

Ти...

Ти го търсиш...

Ти го чакаш...

Ти...

Ти се надяваш...

Ти се измъчваш...

Той...

Той не е това, което е?!

Той...

Той те лъже...

Той...

Той не е той...

Той...

Той не е него...

Защо?

Защо?

Ти...

Ти знаеш ли какво е вярата?

Вярата?

Вярата – тя е всичко...

Реалност?...

Това, в което вярваш...

Защо?

Защо?

Истината не е реалност?

Защото ти...

... ти вярваш в друго...

... друго нещо...

... друг човек...

... той не е той...

... той не е него...

Защо?

Защо?

Защото те е страх?!

Но защо?

Но от какво?

Защото вероятно няма да видиш това, което си представяш?!

Защото може би досега просто си живяла в една мечта?!

Мечта, по-ценна от множество животи...

Очите ти...

Те са толкова красиви...

Очите ти са толкова великолепни, че този загнил свят надали заслужава да ги види...

Но как?

Но как ще видиш него, ако те е страх от тази...

... грозота...

... низота...

... гнус...

Ти...

Ти трябва да се бориш...

... бориш да ги отвориш...

Не!...

Не трябва!

Моля те,

Моля те!

Бори се!

Мила,

Нежна,

Сладка,

Великодушна,

Добра,

Несравнима...

Ти...

Олицетворение на всички тези, чувстващи тъгата от редовното разочарование...

Ти...

Вярвай,

Моля те,

Вярвай!

... и някой ден ще намериш този, който...

... ще заличи тъгата...

... ще освети за теб света...

... ще построи красив...

... красив, но несравним с теб...

... щит...

... ще ти подари малко...

... малко,

но всичко,

... всичко, което има...

Себе си,

Себе си – цялото си същество...

Моля те,

Моля те,

Умолявам те!

Знам, че е трудно,

но моля те,

Опитай,

Малко-по-малко,

Ден след ден,

Да отвориш нежните си красиви очи,

и като го видиш,

Да го ВИДИШ.