Писалката се счупи.

Напълно непознато и неестествено усещане за невъзможността да обясниш.

Писалката дори се счупи. В ден на равносметка, в който нИкой не разбира... В който нЯкой не разбира. Една история за празни приказки, за празни листи. Една история за многоточия. Една история за знаци препинателни, на бели страници без думи, между които няма малки светли процепи, за да познаеш входа на безумни пропасти от разни размисли, които търсиш кой да подреди. Писалката дори се счупи.

      Та беше време за очакване на дързост. Такава безпощадна и заробваща. Такава, от която не ти се ще да се измъкнеш. От тези, на които се предаваш. Редките. Мечтаните. Намислените. Дързости едни такива, които те накарват да се предадеш (понякога си изморен и много искаш да свалиш юмруците и просто да се предадеш).

За тези дързости говоря.

Не ме разбираш?

Не мога да ти обясня. Писалката се счупи.

       И дойде време за очакване на избавление.  Безплътно, безнадеждно, нежелателно. Безкрайни часове на слабоумие. Измамен образ се разтапя от топлината на загърбените болести.

      Релакс. Година на бездействие и подозрения...

      Не ми се пише. Писалката дори се счупи.