Писмо

Чудиш се защо се чувствам така, нали? Защо отново съм ядосана и тъжна? Недоумяваш причината за всичко това, което изпитвам сега... Всичко се повтаря отново и отново, а аз имам чувството, че няма да издържа следващия път... Човек би си помислил и би се запитал: Какво толкова е станало? Нима е дошъл края на света? Опомни се, момиче!...

Може би и аз щях да си помисля същото, ако видех момиче в моето положение. А ти не знаеш как точно се чувствам и защо. Искаш ли да ти разкажа? Искаш ли да разбереш всеки един нюанс на това, което изпитвам, когато те няма и когато отиваш там? Искаш ли? Готов ли си да разбереш жестоката истина? Готов ли си да я понесеш? Защото аз свикнах с това да те обичам до полуда. Да те обичам толкова, че да боли, когато те няма, да боли, когато си на сантиметри от мен, а имам чувството, че щом те докосна ще изчезнеш и ще осъзная, че всичко е било сън... Нека ти призная откъде почна всичко...

Помниш ли първия път, когато се наложи да отидеш там? Уж беше за малко, а те нямаше цяла вечер. Беше събота. Много добре знаех, че ако не си дойдеш по-рано, няма да можем да се видим, а утре е неделя и трябва да си тръгнеш... А след като си тръгнеш, ме очаква цял един месец, в който няма да те виждам, няма да виждам очите ти и красивата ти усмивка... Търпеливо чаках цяла вечер, докато не осъзнах, че няма да си дойдеш навреме и няма да се видим... Плаках цяла вечер, опитвайки се да притъпя болка, която се простираше по цялото ми тяло, като змия, която те е притиснала толкова силно, че дори не можеш да помръднеш или да изкрещиш... Каза, че ще ме събудиш на другия ден рано сутринта, преди да заминеш... точно тогава получих и първото „Обичам те”, макар и наисано в смс... Точно в тази нощ си дадох сметка, че това не е лятна любов, която идва и отминава бързо, като лятото. Тогава си дадох сметка, че животът ми отдавна се беше променил и нищо нямаше да бъде същото... А после си тръгна... Всеки път, когато отново те виждам, имам същото, че сме събота, а на другия ден трябва да си тръгнеш. Дори да си тук за дълго, аз всеки ден изпитвам същия страх и същото чувство на паника, че каквото и да правя, няма да успея да те задържа достатъчно дълго... Дори когато си близо до мен, ме е страх, че ще изчезнеш и че отново ще остана сама... Сега отново имам това чувство... и вече знаеш защо. Защото те обичам толкова много, че отдавна спрях да мисля за себе си... толкова много, че не мога да си представя и ден, в който да видя усмивката ти или чуя гласа ти... толкова много, колкото никога не съм си представяла, че е възможно да обичам някого... Ето, вече всичко ти е ясно - защо съм тъжна и ядосана, защо в очите ми отново има сълзи на гняв и болка... И може би един ден ще разбереш всичко това, но не сега, защото нямам сили да ти призная... не сега... може би утре или след месец, но не сега...