Няма ли да спреш? Моля те...
моля те, остави ме за малко.
Спри да диктуваш чувствата ми.
Не говори вместо мен.
Остави ме да се върна назад. Нека си почина.
Да плача, без да чувам гласа ти. Спокоен.
Искам да убивам, а ти си спокоен. Нараняват ме,
а ти си спокоен. Никога ли не си чувствал нищо?
Защо си просто там и ме командваш? Говориш ми...
с моя глас... с моите думи. Не искам да те чувам.
Не искам! Махни се! МАХНИ СЕ!
Не ми казвай нищо. Мълчи! Мъртъв разум!
  Говорят. Щастливи са. Смеят се.
  - Би трябвало да се засмееш.
   Смея се.
  Светът е черен. Светът мълчи.
  - Би трябвало да мълчиш, да изглеждаш тъжен.
   Такъв съм.
  Думите ти... те звучат толкова...
  - Би трябвало да бъдеш наранен.
   Готово. Чувствам се...
Млъкни! Млъкни! Числа...
Не искам да ми казваш.
Имам свое ... чисто... второ...
съзнание...
Не искам да мисля.
Не искам да мисля. Просто излез! Просто замълчи!
Изчезни!
Би трябвало да съм луд сега...
Млъкни! Остави ме!
Остави ме!
Как можеш да си толкова спокоен,
когато се чувствам така? Как можеш
да си толкова студен?
  Не знам дали чувствам. Може би ти ми казваш.
Иска ми се да знаех... това ли съм аз?
В това ли ме превърнаха? Не те искам...
Остави ме сам. Без други. Без теб...
Сам... Ти ли го казваш? Твои думи ли са тези?
Това ли е разумът?
   Тогава искам само чувства.
  Искам само един глас.
Искам да чувствам истински. Истински неща.



   Напоследък не те чувам...  напоследък...
        .... не чувствам...
                    ... нищо...

         Върни се.