Разхождам се в парка, а вятърът нежно докосва листата и ги кара да потрепват. Любовен танц, който ме успокоява. Тревата расте и мирише на зелено, а стъпките под краката ми редят приспивна песен. Морето се синее и движи на тласъци, а слънцето рисува в него. Пътят пред мен е ослан с бледо-зелени цветчета. Тихо се ронят от дърветата и образуват плътен килим. Пусто е. Когато гледам тези дървета се чувствам щастлива. Природата крие някаква тайнствена мъдрост и ме връща винаги към истинската мен, към корените и същността ми. Отмива суетата и ненужното и ми напомня за един истински свят, в което всичко е на мястото си, било е и ще пребъде.
Седя на една пейка, а остреща майка кърми бебе. Като Мадона е. До нея старица отброява времето. Наблюдавам тази картина и се питам: Кой е този творец на една безумно красива земя? Изумява ме вдъхновението на този поет, размаха на този художник, извисения глас на този певец, разнообразието му на цветове и форми, нюанси и палитри. Немея пред съвършения му пла ...