Поезията е като стъклени мечки, които се оглеждат в своя автор и своите читатели.
Поетичният изказ търси свои форми и методи за отговаряне на въпросите, които изкуството като цяло си задава и отговаря според индивидуалния уклон на твореца. Поезията пази своите тайни и вечните въпроси понякога остават неразгадани, но това е част от нейния финес. Защото понякога смисълът е в тихия римуван смисъл, а понякога читателят достъпва в смисъла чрез ключа, който е оставен от автора, или чрез дописване на авторовото послание.
Хубаво е, че стиховете са съградени по такава логика, че ако се подложат на критика не се разпадат от само себе си, а остава същината им, истината им, което е и идеята на създадането им.
Всеки от нас има запас от духовни емоции, памети, смисли, поетични мисли, лични духовни пориви, обещания, мечти, които при определени ситуации в комуникирането си може да използва, за да обясни по най-достоверен начин своята гледна точка. Не само това, този запас е самото прибягване до знание ...