Ние хората сме уловени от рамките на общото и свободата, на която се осланяме, е всъщност невидимото му движение в света на нашето присъствие. Така и мощният, самотен вятър, преминава през короната над ствола, оставяйки я да прояви естетиката присъща единствено нему, но обречена на изразяване чрез чуждото на същността му.
Общото е по-силно от привидното ни разнообразие, затова е толкова трудно да го следваме. Но то е същевременно и единствен път на осъществяване, което налага мистичен отпечатък на необходимостта от това да ни ръководи. Избирайки го, ние сме избраниците и пътят увисва като сянка над всичко, за което сме наясно как ще ни служи. Именно в това и чрез това се проявява всичко наречено поезия. Но ако някой се опита да отъждестви поезията със суровите емоции, не би достигнал по-далеч, отколкото ако я отъждествява с чистия рационализъм, присъщ на разума и обкован от логиката. Подобен максимализъм разрушава божествения финес, присъщ на поезията и за момент, очиствайки я от едното за сметка на другото, я прави прагматичен придатък на изкуството. Такава поезия не може да се извини, с яснотата и конкретиката на формата си, за липсата на онези атрибути, които биха я приравнили до Бога.
Ние отричаме чисто емоционалната поезия, която е най-низшата степен на поетична изява, като годна да оцелее през времето. Обратно, поезията тръгнала изведнъж от рационалното и изведена в ясна форма, със съответната степен на конкретизация, и годна за оцеляване през времето, ние приемаме като качествено по-висша от първата. С това, обаче, не е отменен основният й недостатък - да не дава повече от една представа за действителността.
Истинската поезия, която надживява времето, е изключително сложна. От една страна тя е рационално изградена. Но тази рационалност е формално спазване на определена логика в условията, зададени чрез формата. Сама по себе си формата е нишката на Ариадна, която извежда една добре прикрита /замаскирана/ рационалност, достатъчно стройна и красива, но неизразима на езика на думите, от лабиринта на изходната рационалност. Затова и истинското стихотворение, веднъж разложено до формалния смисъл на думите си, не трябва да дава друго освен изходната рационалност. Но думите, свързани във формата му, фиксират едно ново съдържание, неадекватно на формалната рационалност. То се добира до нас и ни въздейства като красива архитектура, намерена при разкопките на стар и обитаван по неволя град.
Така поезията се превръща в цел на действителността!
© Младен Мисана All rights reserved.