Изгревът още от най-древни времена е натоварен със значението на ново начало, нова възможност. Той е символът на животворната сила на слънцето, на творческото начало на човешкото съзнание. Още тогава хората свързали знанието със силата на светлината. Древният гръцки бог – титанът Прометей е прикован по заповед на върховния бог Зевс, за това че дарява на хората огъня и първите познания за занаятите. В трагедията си „Прикованият Прометей” Есхил описва стремежа на обикновения човек към справедлив живот, стремеж, който минава през жестоката борба с тиранията. Светлината е познание. Познанието е свобода! Тази символика не е случайна, като се има пред вид, че в живота на своите богове древните изобразявали социалните сътресения по пътя на общественото развитие.
   Огънят е една от първите технологии, овладяни от човечеството. Той има пряко приложение в производството, в творчеството, в записването на човешките мисли върху различни материали. Творчеството на древните било непосредствено свързано с развитието на икономическите отношения. Това означава, че още в своята зора, изкуството се развивало съпътствайки развитието на занаятите. Колкото по-съвършени били инструментите на занаятчиите, толкова по-изразителни били предметите на античното изкуство, излезли изпод ръцете им. Социалното развитие на обществото, от своя страна, влияело на сюжета, който те изобразявали или описвали. Именно социалният характер на развитието на изкуството определя функцията му на авангард в идеологията на зараждащите се обществени промени. Вътре, в самата идеология, често изкуството се бори с религията, която пък търсела опора за влиянието си върху масите в господстващите философски схващания. 
   Всичко е материя! Дори човешкото съзнаниие има материален носител – човешкият мозък. Материята – море от атоми и молекули, което изпълва пространството, определя го. Именно тя, материята, е средата и условието за нашето съществуване – първа сигнална система : животно (условие от първи ред); словото е системата от кодирани образи и символи, с които ние назоваваме и изразяваме отразения от съзнанието ни обективен материален свят – втора сигнална система: човек (условие от втори ред). Двете условия са неразривно свързани в човешкото съществуване и се намират в непрекъсната борба.
Тази борба се пренася и на всички нива от социалния живот на човека, включително и в изкуството. Свободната асоциативност срещу социалната ангажираност; самовглъбяването на твореца в собствената му сензитивност срещу екстровертната чувствителност към обществените сътресения и неправди. Нищо в тази борба не се гради върху празна плоскост. Това е изключително напрегнато с динамиката си поле на взаимодействия, сблъсъци, мощни трусове, изтръгнали от човешкото съзнание гениални творби: непрекъснато нещо се руши, в руините му симултанно се вгражда зидарията на новото – умиращото старо бива превеждано на нов език, проявява се в нова форма: видоизмененото старо в нещо качествено ново.
   Полето на човешкото съзнание е изпълнено с противоборства, символно преведени от кодираната система на словото с най-различни опозиции, например светлина – тъмнина. На градивната сила на светлината, чийто носител е денят, е противопоставена тъмнината на нощта. Още древните приписали на антагониста обитаването на тъмната част от денонощието. Злото се случва обикновено под прикритието на тъмнината. Културното, социалното се руши винаги нощем. Гради се денем. 
   Нощта погребва старото, грешките, неизползваните възможности, несбъднатите мечти. Изгревът е невъзможен, без да е настъпил преди него залезът. Зоната е територия, която предстои да освободим от онези лични преживявания, изразени със средствата на изкуството, които егоистично и самоцелно прекъсват връзката на творящия с обществото и обществените състояния, като дългосрочна реализация и перспективи на развитие. 
   Творецът се стреми да изпреварва връхлитащите обществени катастрофи, като предугажда и предупреждава чрез творчеството си за тяхното настъпване, за проявяването на признаците за тяхното съществуване в недрата на несъзнаваните обществени язви и недъзи, скрити зад красивата обвивка на илюзорното съществуване.
    Тази способност на твореца трябва да бъде подчинена на осъзнато из-живяване на обществения живот, а не формално да го съ-пре-живява, поставяйки се някъде от страни и високо над него. Съзнателното врастване в тъканта на бедите и ужасите, породени от параноидно шизофренната природа на капитализма, е предпоставка за достоверност и сила на внушението при разкриването със средствата на съвременното изкуство на необходимостта от изкореняване на отровните бурени, оплитащи духа на човечеството, необходимостта от полет по траекторията на развитието – безкрайна спирала, пронизваща плътта на времето в нескончаемо движение напред и нагоре! 
   Наистина, творческото изразяване на това „врастване” носи опасности за твореца: несгоди, лишения, цензура, преследване, твърде често принудителна забрава от съвременниците му, но само така може да се извлече от полето на човешкото съзнание онова изкуство, което кърви, чийто писък на болка звучи заедно с този на жертвите на официалния обществен терор – войната, и на неофициалния обществен терор – икономическата експлоатация; изкуство, което спира дъха на докосналия се до него, в един единствен художествен момент – момент, равносилен на цяла една мрачна историческа епоха; момент, изпълнен с последния дъх на надеждата за човешко развитие, за равноправие и братство между човешките същества, последният дъх, в буквалния смисъл, на стотици, хиляди, милиони личности, различни по възраст, мечти, сила.
   Това е изкуството на онези творци, които, осъзнавайки собствената си роля в обществената драма, надживяват всяка възможност за индивидуална самоизолация от проблема като обусловено явление, като израз на социален процес, и приемат като единствено възможна алтернатива на личното си съществуване – емпатийно изтъканото съществуване – съществуване, изпълнено с доброволна отговорност за бъдещето на цялото общество.

Изкуството... Какво е то?

   Камъкът е съществувал и до появата на първата скулптура, но е бил просто камък – мъртъв за себе си и пространството... 

   Какво ни кара да затаим дъх в някоя художествена галерия, или да „пропаднем” в някой стих, забравяйки за момент за времето и мястото дори собствената си същност. Може би това, което, насред улицата, е накарало твореца да затаи дъх – изкуството в реалния, в грубия живот, живот, върху чието лице лежат като язви препълнени контейнери с боклук, лъскави банкови офиси, предизвикваща гняв бедност, шокиращи с безсмислената си консумация тълпи... 

   Камъкът бил мъртъв за себе си и пространството... Докато не бил изправен от неолитния човек... първата скулптура – изправен мегалит, без обработка, без друга намеса, без сечива, без познания, преди остров Пасха, преди Древен Египет, преди Фидий, Поликлет, Микеланджело, Огюст Роден.

   Къде е коренът на изкуството? Със сигурност трябва да го търсим в началото на човешката организация – човешкото общество. Тук някъде трябва да намерим място и за онова особено чувство, характерно единствено за човека – чувството за историчност. Вчера, днес и утре – минало, настояще и бъдеще. Въпроси, които подобно на светлосенки започват да оформят в общия фон на пространството някаква все още неясна форма – човешкото общество. Всичко започва с една искра, осветила мрака на пространството.

   Неолитното шествие на мегалитите от Карнак, Франция – триумфът на обема, атрибутиран от формата, изправена, устремена към небето, проправяща си път в пространството, издигнала се над плоскостта на земната повърхност, утвърждаваща в смазващата си тежест своето право върху отвоювания от пространството обем – еволюция... революция. Форма и пространство. Фигура и фон. 

   Искрата на съзнанието осветила изправената фигура на първобитния творец. Зараждащата се религия трябвало да замени непознаването на природата и нейните закони, за да вдъхне някаква увереност, да даде, макар и наивна, лъжовна „яснота” на необяснимото. В това море от непозната материалност, набедена да притежава ту враждебна, ту приятелска душевност, човекът проявява интерес и към себе си – формирането на неговата психика. Желанието му да изобрази себе си, да оформи от дърво, глина или камък идеята за собственото си съществуване, и да потърси място за него в живота на общността – малкия свят и сред безкрайните неизвестности на големия свят, отвъд пределите на племенното огнище – е явление, непознато сред животинския свят. Това явление представлява единствено зараждащата се авторефлексия – съзнанието се оглежда в себе си.

   Възможно ли е съществуването на пространството без формата. Обем и контраобем. Тъмнина и светлина. Противоречие, в което всяка страна обуславя другата, и по този начин потвърждава собственото си съществуване. Формата чрез обема си определя пространството, придава му сетивност, прави го осезаемо, съизмеримо, познаваемо, съзнавано... достижимо, годно за употреба. Светлината е несъзнавана в отсъствието на антагониста си тъмнина... Пространството обгражда формата, вгражда се в повърхностния й слой, изпълва го със светлосенки – фактура. Формата вдишва живот.

   Човешкото общуване. Осъзнавайки себе си, човек осъзнал другите, различието си от другите. Общността е неразривно свързана с другостта. Другостта я определя и се превръща в основна „географска” концепция за пътуване в света на човешката душевност през хилядолетията, след формирането на частната собственост, чак до наши дни. 
   Инстинктите са дълбоката основа на съзнаването – инстинкта за самосъхранение на индивида и инстинкта за оцеляване на групата в рамките на вида, са само началото на изграждането на човешкото съзнание в съвместната дейност. Необходимостта от тази съвместност, еволюирала от инстинктивно обусловен рефлекс до съзнаване единствено в рамките на трудовата дейност, в чиито условия се формирало съзнанието. То е крехко, слабо е и неуверено, изправено голо пред могъщата многообразност на заобикалящия го свят от стихии, който инстинктите повече не можели да обясняват. Проговорило съзнанието. Възникнало обществото. 

   Форма и пространство. Фигура и фон. Тишина и шум.
   Съвременното изкуство e твърде шумно, в него липсва тишината. То е като търсещ човек. Човекът закъснява, но е забравил нещо. То го задържа в стаята. Явно то е много важно за него, защото движенията му стават все по бързи, вибрират, стават трескави... Търси. И все пак бърза за някъде. Вдига много шум. Накрая умората му надделява. Принуждава го да спре. Тишина. Започва да разчиства стаята от натрупания шум, докато очисти погледа си и види правилната посока. Открива важното за него нещо. Това, което беше забравил. Открива красотата на истинската, на вярната посока – тишина – височина – светлина. Изяснен поглед. Издигане и разбиране – Съзнаване!

   Съзнанието се оформило като основа на мисловната дейност, като неин мощен функционален апарат. Така съзнанието надградило инстинктивно обусловените емоции, покрило ги с мощен културен слой, който променял характера си според различните обществено-икономически условия. Това развитие се обогатявало от новите завоювани територии чрез познание. Действително в началото наченките на изкуството обслужвали примитивните сблъсъци на новороденото съзнание и обкръжаващия го свят. Така на първо място, опосредственото чрез първобитната скулптура вглеждане на неолитния творец в собственото му лице било доказателство за осъзнатото разграничаване на Аз-човека от останалите – животинския свят. Всъщност зараждащото се изкуство не било нищо друго освен част от общата рефлексия на външния материален свят в обогатяващия се психичен свят на човешкото същество. Ако първият изправен мегалит е революция, чрез която зародилото се съзнание заявило своето съществуване, увековечавайки го в изместената надлъжна ос на мегалита, то днес побитият камък насред някоя изложбена зала или тревна площ е атавистичен сън, примитивизъм на сомнамбулстващото подсъзнание – форма без съдържание. 

   Съзнаването на възможностите предполага избора. Полет? 
   Полет_и... Избор? 
  Посоката е разчистена. Мегалитите са изправени. Светлината и тъмнината очертават формата в пространството. Останалото е дихание, мисъл, избор... Свобода?
   НЕ!
   Всяко приравняване на свободата, всяко нейно свеждане до избора ограничава същността й. Това е обратно затваряне на формата, счупване крилата на полета и натъпкването му в мегалита. Микеланджело и Роден затворени в издължен къс скала – затвор. Творец с вързани ръце – скулптурата с откъснати крайници – затвор. 
Нике – победа. Крилата отричат своето освобождение – изправеният мегалит – той е затвор.

   Определянето на другостта през различните обществено-икономически епохи има различна ценностна основа. Рождената свобода през ранния и по-късния матриархален стадий на човешкото общество не била нищо друго освен невежество по отношение дори на примитивната наука и производствените технологии, определящо заробващото за човека значение на природните стихии, лимитирани идеологично извън пределите на обществото, но определящи постъпателното му развитие. Едва началото на обособяването на частната собственост и замяната на матриархата с патриархалното предкласово общество подготвили човека за вече съзнателното възприемане на свободата, което било доведено до съвършенство в безценните творби на изкуството от времето на класовите общества.
   Така класовото общество дава на човека Свободата, но и... НЕ-свободата! Осъзнаването на Не-свободата е невъзможно извън класовото общество. Само в условията на класова борба е възможно устремяването към онази форма на осъзната необходимост, при която съдържанието на обществения живот се определя като изчистено от социалните форми на експлоатация. Състоянието на капиталистическото общество днес не е нищо друго освен придвижване нагоре по спиралата на общественото развитие, бавно и мъчително приближаване към онова място в неговия път, което ще ни изведе над началната точка на нашата рождена свобода – така се затваря първата спирална извивка на обществената еволюция – най-далечната точка в обозримото бъдеще на човека.
   В тези условия изборът като действие, стоящо в основата на еволюцията на психичното в онтогенетичен и филогенетичен план, се превръща от основна градивна единица в процесната верига на явлението съзнание, във функция на ценностната система. 
   Изборът е невъзможен без натрупването на исторически формирали се системи от културни, религиозни, класови, образователни ценности – изборът има ценностна система, има морален фон. Върху тази ценностна система се гради мотивационният комплекс на личностния избор, дори на избора на масите. История. Ценностна система. Морал. Мотивация. Избор-действие. Колкото различни са обществено-икономическите системи, толкова различни са и ценностните класификации, лежащи в основата на мотивацията на избора. 

    Изкуството е неразривна част от психичното, то е неговото сетиво за самопознаване и самообяснение; в същото време е средство за изразяване и поле за експериментиране. Проекция на самото съзнание обратно в материалния свят, психичен отпечатък в материалния субстрат – съзнаващата материя, моделираща мъртвата материя. Изкуството е коректив, фон, пред който се изправя фигурата на съвременния човек; небе, в което съзнанието извършва своите най-дръзки полети. 
   Пробуждащият се от камъка роб; оформящата се определеност на мускулната тъкан, заловена за издадените костни израстъци, спира да бъде само копие, сурогат; в камъка има „движение” – процес на извличане на съдържанието от каменния къс – изменящото се съдържание отхвърля старата форма – тя вече не е по мярка; ръцете се отделят от тялото, в свитите крака има напрежение, пробуждането се случва: Геният на съзнаващата себе си и света материя - творецът освобождава роба от каменния му затвор на несъзнавана възможност! 

   Свободата е форма. Промяната е именно във формата, заражда се във фактурата на нейната повърхност, за да познаем в променящите се светлосенки еволюцията на психичните състояния, отражение на историческия процес на общественото развитие: роб – революционер! Противоречието раздвижва материята, променя формата й. Формата изразява променящото се съдържание. Свободата е движението на материята; променящата се форма, свличащата се пяна от светлосенки, разкриваща напрежението на мускулните групи.  Робът се превръща в революционер! Гигантски интервал, обясним единствено с понятията на обществената история - Еволюция!

Съзнание срещу съзнание, но каква пропаст ги дели: „Свобода или смърт!”

   Свободата не може да бъде пълна 
   непълна
   свещена
   скъпа
   окървавена
   убита...

   Свобода – тя не търпи до себе си други думи – определения. Равенството е само равенство и нищо друго – другото е неравенство, до възстановяване на равенството на по-високо ниво на организация. Единство и борба на противоположностите. От двете страни на пропастта свободата изглежда по различен начин. Различен е начинът на съзнаване. Противоречие. Борба. Противоречието ражда въпроса. Важен е въпросът. Правилният въпрос винаги има отговор. Правилният въпрос поражда възможност. 

   Каква е свободата?
   Какво е свободата?
   Кой съзнава свободата?

   Свобода за кого? За този, който я съзнава. Има ли свобода за камъка? Има ли тя значение за него? За кого е важна свободата? За този, който я съзнава. Човекът се учи да съзнава свободата. Но първата крачка е да осъзнае НЕ-свободата - Бунт!
   Каква е свободата? – грешен въпрос!
   Какво е свободата? Форма – правилен отговор!

   Ако приемем, че свободата е състояние, то тя е абсолют – мъртва тъкан: недосегаема, непознаваема, неизпълнима,недостижима, несъзнавана – светлина без тъмнина, фигура без фон, обем без пространство – заслепение, затъмнение, заблуда, лъжа, робство: няма светлосенки, няма фактура, няма живот. Разтваря се пропастта, която поглъща обема – контраобем. За запълването й е нужен процес – еволюция. Единици могат да я прескочат – Бунт.
   Ние защитаваме бунта, концентриран във „вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв – величав”: Спартак, Ивайло! Отхвърляме Не-свободата на роба! Оноре Домие – „Улица Транснонен, 15 април 1834 г.” Робът еволюира в работник, опълчил се срещу икономическото и полицейско насилие. На тази улица по време на революционните вълнения във френската столица е убит полицай. Колегите му отвръщат с масово клане на всички живеещи на тази улица работници и техните семейства. Точно тази жестокост изобразява Домие в може би най-известната си картина. В литографията си „Гаргантюа” осмива крал Луи Филип. Властта отговаря на карикатурата на Домие с шест месеца затвор, които той излежава в тъмницата „Сент Пелажи”.

   Състоянието описва изменчивостта на съдържанието, определящо формата, детайлизира неговия иманентен стремеж към усъвършенстване – изчистване на шума, постигане на тишина, набиране на височина: изясняване на погледа – осъзнаване.
   Няма форма без пространство. Няма творчество без обществен процес. Няма свобода без изкуство. Свободата е Изкуство. Изкуството е Форма. Формата е Свобода.
Творбата е състояние на съдържанието на формата.

   Формата е изменчива. Съдържанието определя формата. Изкуството измина своя път от Артемида Делоска от средата на VІІ в.пр.н.е. до паметника „Разрушения Ротердам” на Осип Цадкин (1953г.). Съдържанието напира под напора на взривовете на нацистките бомби, формата не издържа на налягането на унизеното човешко достойнство, на разкъсаното съзнание – фигурата е гротескна, с разхвърляни в пространството асиметрични крайници, множество начупени и ъгловати линии, подобно на горяща срутваща се сграда по време на бомбардировка, с разкъсан торс и зейнало през празните гърди сиво небе, точно там, където би трябвало да има сърце...

   Свободата няма нужда от определяне, от допълване. Свободата се самоопределя. Нужда от допълване има психиката на личността. Еволюцията на психичното – все по-цялостно изпълване на формата. Формата се променя. Количествено натрупване, водещо до качествено изменение на съдържанието: революция – съзнаване на свободата, това е изпълването на формата, постигането й. Осъзнатата Не-свобода е първата крачка към разрушаване на формализма в изкуството!                    Съзнанието изисква Свобода! Съзнанието изисква творчество –                  Изкуство!
  Личност и общество. Фигура и фон. Фигури и фон. Форма и пространство. Светлина и тъмнина – светлосенки. Светлосенките по повърхността на формата – фактура. Именно фактурата е уникалното изражение на състоянието на съдържанието. Фактурата е границата на която се срещат фигура и пространство, т.е. личност и общество – статукво и протест – конфликтна зона, бойно поле...

   Борбата предполага съзнаване на свободата.
   Борбата е творчество! Борбата е прекрасното в живота!
   Революцията е творба – произведение на изкуството.
   Изкуството е Свобода.

   Всичко е еволюция...