"Повикът на самотата"
Кога самотата идва и се настанява в душата ти, без дори да попита? В кой точно момент се оглеждаш и разбираш, че няма никой около теб, че си сам – съвсем сам, изоставен в безлюдната зловеща пустиня на живота си?
Трудно е да осъзнаеш, че нямаш никого до себе си, че сам трябва да продължиш през маршрутите на живота, да преодолееш многобройните препятствие, поставени пред теб. Няма никой срещу протегната ти ръка – зов за помощ, зов за милост. И цялата земя мълчи, няма какво да ти каже. Вечният мрак в света ти постепенно те обхваща, завладява изтормозената ти душа и безпощадното було те прибира в покоите на нощта.
Душата моли за прошка, сърцето – за любов. Душата иска компания, сърцето – пламък за живот. Трябва ти онази малка искрица надежда, която е правила съществуването ти реалност, за да те накара отново да повярваш в илюзията, че си жив. Трябва ти нещо, заради което си заслужава да продължиш мъките си. Не заради себе си, не заради егоизма на човешкото същество. А ...