Празна публика
Капка тук, капка там. Една и на листото, друга на тревата. Малко по малко асфалтът става влажен. Точка по точка се оцветява в по-тъмно сиво.
Топъл, кротък, летен дъжд. Сякаш първите сълзи на малко момиченце падат на сухия чаршаф.
Усилва се. Ръми тихо. Няма никого. Нощ е и само уличните лампи осветяват гладката повърхност. Сякаш домовете са пусти, сякаш целият град се е скрил от безобидните капчици. Сама съм с дъжда и нощта. Красива, лятна и прохладна нощ. Малкото момиченце на небето продължава да рони сълза след сълза. Няма светкавици, нито гръмотевици. Чува се само шумът на дъжда. Постоянен, но не и отегчаващ.
Разхождам се сама по улицата и си представям еуфорията преди представление. Лампите са като прожектори, осветяващи главната роля в спектакъла - мен. Тъмните къщи отстрани са моята публика. Всички са ококорили очи в очакване. Вървя спокойно и плавно. Усмихвам се. Подскачам веднъж, после втори път. В главата ми се създава ритъм, заражда се песен. Танцувам в такт. Правя движения, които само съм сънувала. Превъртам се. Усмивката не слиза от лицето ми. Сякаш месеци наред съм мислила и упражнявала хореографията си и сега всичко върви по план. Веселя се на моята сцена. Всички ме гледат и се радват. Аз съм страхотна. Песента свършва, аз скачам и правя грандиозния финал, падайки на колене. Задъхана се оглеждам и виждам как домовете ми ръкопляскат. Тупването на всяка капка на асфалта е като едно пляскане с ръце, а те са безбройни. Чувството е невероятно. Чувствам се като звезда.
Дъжът спира внезапно. Аз съм вир вода. Време е да се прибирам. Фантазията свърши, реалността ме очаква.
© Мая All rights reserved.
