За да застанеш пред себе си, пред истината, се изисква сила. Не винаги го можеш.
Не винаги си готов да се изправиш пред истината за теб самия - гола, често пъти
грозна, нахилена като демон. Не е лесно да си спомниш погледа на онези очи,
които си измамил. Чувствата, които си отблъснал. По-лесно е да помниш кога си
бил добър. Не всеки е способен да се заклейми като подлец.Но съвестта ни сочи
всяко петънце върху душата. И търси чувството ни за отговорност. Не се размеква
от сълзите и страха ни. Иска обяснение за лъжата. За коварството. Принуждава ни
да минем през унижението, за да получим прошката. Нарича всичко с името му. Само
така успяваме да видим кои сме. Не просто грешни, а грешащи. Подвластни на
собствения си, чисто човешки стремеж към щастие, от който не можем да се
откажем, дори и ако по пътя си нараняваме другите. И ако ние сами не потърсим
най-непростимо у себе си, няма кой друг. Дали аз съм щастлива? Бих казала да.
Щастлива съм в някакви свои, макар и стряскащи за околните, рамки. Животът ме
поставя пред нови и нови изпитания, които често възприемах като незаслужено
нещастие, и първата ми, човешка мисъл беше да потърся вината извън себе си. В
света. В хората. В Бог. Само че вина няма. Има просто поредното
предизвикателство. Поредният изпит, в края на който ме чака нов урок. Затова съм
се научила да приемам и болката като нещо полезно и градивно. Болката калява.
Вече не си позволявам евтини пазарлъци: "Господи, направи така, че да не ме
боли, а аз обещавам да бъда още по-добра!..." Не се опитвам да хитрея пред
съвестта. Когато заболи, започвам да търся причината. И знаете ли какво?
Обикновено тя е в мен. Осъзнах, че всъщност не съм толкова добра, колкото си
мислех. Да, помагам и съм искрена (доколкото мога), но не заради другите, а
заради себе си. Защото мислех, че така трябва, за да натрупам точки пред
съвестта. Само че да обичаш някого се оказа твърде различно от това да го
съжаляваш. Да дадеш съвет не било като да отвориш сърцето и душата си за чуждото
страдание. От тук тръгва болката, но от опитите ни да свикнем с нея и да я
надмогнем като че ли започва пътеката към собственото ни щастие. Не бива да
очакваш, че някой ще те разбере. Не бива да се надяваш, че ще те поведат като
слепец, само за да не сгрешиш. Човек не бива да се бои от слабостите си,
защото... Един велик човек (Александър Поуп) е написал, че човек е "... лутащо
се на кръстопът същество с мрачна мъдрост и грубо величие: с твърде много
знания, за да бъде скептик, с прекалено много слабости за гордостта на стоика,
той тъне в съмнения дали да действа или не; в съмнения дали да се смята за бог
или за звяр; в съмнения дали да предпочете ума или тялото си; роден, за да умре
и да греши; разумът му граничи с невежеството, независимо дали мисли много или
малко; хаос от мисли и страсти, всичко е объркано; едната му половина е
създадена за възход, а другата - за падение; велик господар на всичко и жертва
на всички; единствен съдник за истината, затънал в безкрайни грешки; той е
славата, посмешището и загадката на този свят..."