Прелюдия към трагедия

Дните минават, месеците си отиват, преди можех поне да вдигна главата си със гордост и да кажа, че знам коя съм, но времето отне ми този лукс - сега съм просто нищо, изгонен в тъмнината призрак, хванат с кървави окови от лъжи и затворен в метална клетка от съдбата, често тъй несправедлива с тез, що търсят свойто място под мъждивата светлина на онова, което нявга беше слънце, но сега е по-скоро гаснещата свещ на един живот... Отиват си мечтите, години се търкалят, и падат и се губят в бездната на безкрайността. Отива си животът, увяхва красотата - само споменът за онова, що беше и нивга няма да се върне, остана в моето съзнание, изгарящ го като листче стар пергамент. И превърнах се в това, що най-много мразех - душа безцелна, обвита в плътен мрак, озлобена от неразбирането на света - душа мъртва за света!

... и слънцето вече не грее! (Рамщайн - Рамщайн)