Съществуването беше обезсмислено. Нямаше светлина в края на тунела. Всичко започваше и свършваше с тъмнина. От рождението животът бе приел ограничението на поставените бариери и многобройните като бамбук перипети.
Преминаваше през живота си само, за да отбележи някакво си съществуване, до момента, в който не прозря, че е нещо повече от обикновенно битие. Пътуваше из живота без да търси отдавна загубената надежда, без да се лута из безкрайния път на страданието. Всичко беше добило един перманентно розов цвят. Щастието от всяка глътка живот се бе настанило в сърцето й, днес не само можеше, но и знаеше какво иска. Поддържаше една и съща траектория, насочваше се към топлината на живота само с един замах на ръката.
Чистотата на съзнанието почти украсяваше мислите й, че дори им привадаше някакъв екзистенциален образ. Колкото повече, толкова повече. Или просто, когато животът ти дава... Не бягай!
Криенето от нещата, които се случват ежедневно всеки миг, от всяка минута, от всеки изминал с мък ...