Aug 14, 2023, 8:02 AM

Приемане в партията 

  Essays » Citizen
446 0 0
7 мин reading

Ако този текст беше писан преди 10.11.1989, сигурно щеше да ми бъде направена забележката, че не съм написал «партията» с главно «П». Тя тогава наистина си беше единствена, ако не броим десетпроцентното постоянно присъствие на БЗНС.

Както и да е. Ще разкажа един случай на разглеждане на характеристика за приемане в редовете на БКП. Става дума за комсомолско дружество на български аспиранти в Москва. Всички имена в текста са измислени, понеже събитията са напълно реални. Събранието се провеждаше в комплекса на посолството.

Един шаблонен израз от соцвремето определяше комсомола като ковачницата на кадри за партията. Сред кандидатите да станат партийни членове можеше да се отделят две основни категории хора – идеалисти, желаещи да им се окаже доверие да бъдат водещи в изграждането на социализЪма и комунизЪма (според неутвърдения официално правоговор на бай Тошо) и прагматици, които не биха искали липсата на партийно членство да им пречи да правят кариера. Първата категория беше по-силно присъстваща сред студентите, отколкото сред аспирантите, понеже последните бяха имали няколко години в повече, през които да загубят девствеността на някои илюзии.

И така, през 1988 или 1989 година предстоеше на събрание на комсомолско аспирантско дружество да се разглежда кандидатурата на секретарката му Велизара за приемане в БКП. Първо трябва да напомня какво казваше инструкцията, дадена от партията за подобни случаи.

Първоначален етап на процедурата беше проучване на кандидата от първичната организация по местоживеене на Отечествения фронт (ОФ). Потомците на бивши национализирани капиталисти едва ли биха се озовали в редовете на БКП, обратно на децата и внуците на АБПФК (активните борци против фашизма и капитализма). След това на заседание на комсомолското дружествено бюро се утвърждаваше характеристиката на кандидата. Тя се предлагаше за гласуване от събранието на дружеството. Сетне трябваше да я разгледат ВУЗовски комитет, ВУЗовско партийно бюро, ВУЗовска партийна организация, градски комитет на комсомола и градски комитет на партията (нека бъда извинен, ако редът не е точно този).    

Може да се каже, че рационалното зърно в тази процедура беше стремежът кандидата да го огледат от всички страни и на всички нива. Навсякъде трябваше да има квалифициран кворум от 2/3 и да са гласували «за» поне 2/3 от присъстващите. Това беше особено съществено на събранията на дружествата. Въздържали се не се допускаше да има и този, на когото му беше все едно дали кандидатът ще стане партиен член или не, би гласувал «за», за да не му се налага да отговаря на евентуалния въпрос защо е гласувал «против». Така че «против» гласуваха тези, които наистина имаха нещо против.

Всъщност споменатото събрание не беше първото от този род. То се проведе през късната пролет, а през късната зима за първи път на събрание на дружеството се зачетоха две характеристики – на Велизара и на Матей, почвовед, който беше един от членовете на дружественото бюро. 

Самият факт, че се разглеждаха характеристики на действащи членове на бюрото, беше дразнещ. Предната година бяха разгледани без проблем четири характеристики на аспиранти трета или четвърта година, които си бяха «отслужили дълга пред дружеството», бидейки на изборни длъжности, и след това се подлагаха на преценката му. Освен това след събранията можеше да се организира гледането на видеофилми и така да се съчетае досадното задължение с развлечението.

Ала на зимното събрание дружественото бюро не беше предвидило да има филм. Пък и през текущата година основното внимание на бюрото се оказа приковано към характеристиките на двамата негови члена. Не знам с какви чувства Велизара беше слушала дитирамбите по свой собствен адрес, написани в характеристиката й. За Матей пък беше казано, че винаги бил имал оригинална позиция. Един колега шеговито го запита каква му е позицията, без обаче да получи отговор. Впрочем за Матей положително се изказа друг един почвовед, който го знаеше отпреди, но стана ясно, че ние, останалите, фактически не го познавахме. Това в голяма степен се дължеше на дългите им стажове, които те караха в България, на родна почва, а не в Москва.

Все на зимното събрание, една аспирантка-филоложка се изказа негативно за «цялата тази машина», която служеше за набирането на нови партийни членове. В явна или неявна форма други аспиранти казаха, че нищо не се прави, за да бъде интересен животът в дружеството. Тогава Звездо, един от присъстващите партийни членове, като видя, че Велизара се оказа във фокуса на неприятни забележки, взе думата и с мрачно отпусната долна устна зададе дълбоко философския въпрос: «А бе, другари, нужни ли сме ние един на друг?» Въпросът му се оказа интродукция към баналната констатация, че всеки общува в своя си кръг. Т. е. не е важно, че освен обсъждането на характеристиките нищо интересно не се случва по нашите събрания. Интересното всеки да си го търси в своя си кръг (или ако щете в своя тесен кръг от ограничени лица, както бил казал един военен).

Но най-неприятно беше откритието, че всъщност нямахме 2/3 кворум и следователно не можехме да гласуваме характеристиките. Тогава имаше отсъстващи поради стаж. Велизара реагира на това с думите: «Щом някой не може да идва на събрания, значи трябва да излезе от комсомола.» Сиреч, трябва да излезе от комсомола, за да може Велизара да набере кворума.

При тези думи почвоведката Милка се дръпна назад обидена. Тя явно беше от тези, които все още не бяха излезли от комсомола (макар на книга да бяха имали право), за да си нямат проблеми при постъпване на работа.

Липсата на кворум на първото събрание накара Велизара и Матей да дадат идеята да се събират нещо като пълномощни от тези, които поради стаж или друга причина щяха да  отсъстват от пролетното събрание. (Тук явно си беше казала думата оригиналната позиция на Матей.) Те трябваше да напишат и подпишат, че са съгласни с характеристиките.

Па тръгнаха членовете на дружественото бюро по стаите на аспирантите в общежитието да събират подписи на съгласие. Един от тях, Горан, трябвало да мине при Милка и съседката ѝ, също българка-почвоведка. Двете дружно и спонтанно го изгонили. 

И така, ето ни на пролетното събрание. Отново се зачита характеристиката на Велизара. Предлага се за гласуване, като се споменава колко души с пълномощно са гласували «за». И когато преброяват гласовете на присъстващите в залата, оказва се, че натрупаните между събранията негативи имат за ефект това, че не всички са «за». Велизара, която седи отпред, се обръща назад, за да види кои ще гласуват «против». Това прави неприятно впечатление, независимо от факта, че тя не разполага с ефективен механизъм за отмъщение.

Отново се повдига въпросът дали трябва да са гласували «за» повече от  половината или трябва да са поне две трети. Защото половина има, но две трети – не. Звездо става и казва, че щом има половина, нека да считаме, че характеристиката е приета. С други думи, не е толкова важно как гласувате вие, комсомолците. Пуснете  характеристиката до по-горните инстанции, пък ние, партийците, по-добре от вас знаем кой трябва да влезе в партията и кой – не.

Тук обаче Начо, партиен член и предишен секретар на дружеството, му даде знак, че не може така и отиде да търси инструкцията. Бяхме в посолството. Ако инструкцията я нямаше тук, то къде?

Начо се върна с инструкцията и стана ясно, че на Велизара за втори път не й беше провървяло с двете трети. Жалко за старанията на дружественото бюро и на секретарката му, понеже на това събрание беше предвиден и филм. През есента щяха да я видят да разговаря със секретаря на градския комитет на комсомола, сигурно с цел да направят изключение за нея. Но изключение не беше направено. Така или иначе, огорчението й от масрафа едва ли е продължило и след Десети ноември.

А сега идва момент и за една пикантна подробност. Години след злощастното събрание Велизара споделила пред приятелки (така тайната става обществена тайна), че като аспирантка била любовница на Начо, който я баламосвал, че смята да се разведе и да се ожени за нея. Да, именно на Начо, който донесе инструкцията, а не на Звездо, който заемаше винаги позиция в нейна полза. Може да се предположи, че с донасянето на инструкцията Начо е искал да предизвика скъсване – тя да го упреква в липса на лоялност, а той да й отвърне, че си служи с кариеризъм.

Но нека да се върнем към есенното събрание. Понеже в залисията около Велизара ние забравихме за Матей. Той беше на стаж в България и характеристиката му остана за разглеждане наесен. През лятото хората си бяха отпочинали, бяха си сменили мислите в главата и разглеждането на характеристиката мина без задаване на въпроси и гласували «против». Така че Велизара в крайна сметка опра пешкира и за двамата.

Характеристиката на Горан от дружественото бюро беше разгледана на комсомолско събрание през 1989 година. И не щеш ли, взеха, че гътнаха бай Тошо. Та Горан енергично се разтича, за да спре разглеждането й пред следващите инстанции.

Хич не му трябваше да става партиен член. Соцът беше приключил. И скоро БКП щеше да стане на БСП.

© Владимир Костов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??