Беше началото на есента, даже края на лятото.  Едно мъничко дъбово листенце пожълтя. И се почувства мноого тъжно. Зелените листенца му се смееха, защото беше жълто.
 - Ти не си като нас! Ние сме красиви и свежи, а ти си грозен! Толкова си грозен, че не заслужаваш нашата компания! Не заслужаваш да си сред нас!
       И те никога повече не го погледнаха. Презираха го. Защото беше с различен цвят. Един вид растителен расизъм.
        Там, горе листенцето виждаше, че и на земята още всичко беше зелено. Не му се искаше да пада от дървото но  не му се искаше и да остава.  Всичко навсякъде беше зелено!
    Но ето че един ден духна ветрец и листенцето започна леко и бавно да се носи към земята. В този миг то не гледаше надолу, защото колкото и да е странно го беше страх от високо. Просто падаше и си мислеше, че нищо няма да се промени. И на дървото го презират и долу ще е така. И тъкмо да се почувства още по-тъжно  от преди, и с едно звучно "туп!" то се приземи. Но за негова изненада беше посрещнато с възхищение. Тревичките се удивиха колко е  красиво листенцето с тази жълта дрешка. Те дори   решиха да пожълтеят за да станат като него. Обичаха го и му се възхищаваха. А листенцето от срам, че го харесват толкова(о, да, то беше много срамежливо листенце) почервеня. И тревичките, които вече бяха решили, че каквото прави то е много модерно, също почервеняха.

Още много листенца пожълтяха и почервеняха през това време.

 Една нощ се изви силна буря и вятърът свали всички листенца долу. Всички те бяха жълти или червени, само едно беше зелено. На сутринта всички много му се смяха, а най-много онова листенце, което беше паднало първо. То естествено беше забравило срама и тъгата. Нали сега всички му се възхищаваха!