Крайностите като че ли са ни необходими за да усетим, че живеем.
Неосъзнали комплексността и разнообразието на тъй нареченото ежедневие, ние
бързаме да изпаднем в състоянието на галеща егото ни екзалтация, породено от, по
собственото ни мнение, окончателното тотализиране на даден аспект от
заобикалящата ни реалност. Нуждата да се почувстваме уникални, единствени и
неповторими ни води за носа към задълбаването и перфекционизма, давайки ни
усещането за надмощие и едва ли не правото да гледаме от високо тези
“несъвършени” същества, населяващи пространството около нас. Свикнали сме да
участваме в изграждането на обществени митове и да вярваме по презумпция на
поставени от някой граници на потенциала на личностните ни залитания в дадена
насока. Селективно приемаме информация, отсъждайки на най-ниско ниво с
вярно или невярно, да или не, единица или нула. На момента окачествяваме като ...