Любовта... Най-приказното чувство. Сякаш море от светлина има навсякъде около теб, а мислите и мечтите летят ли, летят, сякаш са цяло ято блестящи сапунени мехури, устремени незнайно накъде, прекрасни със своята кристална чистота, но готови да се спукат всеки миг, така уязвими. При най-малкото докосване ще се разпръснат на хиляди блестящи капчици, като звезден прах, носещ се в атмосферата. А са толкова нежни, красиви, дори вълшебни. Страх те е да не ги загубиш... Ех, мечти, копнежи! Но нека честно си признаем - не идва ли очарованието им именно от факта, че можем да ги изгубим всяка една секунда. Да, ние ги притежаваме там, в съзнанието си, но не напълно. И там, където мислим, че са на най-сигурно,те могат да рухнат. Тези мисли са донякъде стряскащи. Не е ли наистина страшно - достигнеш ли звездите, докоснеш ли се веднъж до тях, то те вече не са мечти, нито звезди, нито пък копнежи, а покорени обекти. Просто бляскава материя, вече не представляваща същия интерес. И ето тук идва най-ужасяващият въпрос, който можах да си задам - нима възможността да притежаваме нещо ни го отнема така безмилостно, а цялото очарование и приказният блясък около него изчезват, замират, сякаш погълнати от черна дупка? Но аз се поотплеснах малко. Нека обърна внимание на любовта - основният обект на размислите ми. Дали и нея ще загубя, щом я получа от сърцето на любимия, дали и тя ще се превърне в поредния сбъднат блян, който ще загуби своето вълшебство, който ще изоставя в търсене на нова приказка, на ново чудо. Дали доскорошният любим ще се превърне в зъл тиранин, затворил ме в клетка, подрязал крилата ми, отнемащ волността на хвъркатата ми душа, копнееща за нови звезди, за нови розови облаци и шарени дъги, към които да лети със свит стомах и искри в очите? Той ли ще е този, превърнал се в чудовището, обричащо ме на вечна рутина, от което аз ревностно ще се опитвам да избягам, ще скъсам златните вериги, в които ме е оковал? И може би е невъзможно постигнатата мечта да не се превърне в рутина, въпреки нежеланието ми. Мисълта, че щом получа сърцето на обичния, то неизбежно ще го погледна с други очи, е ужасяваща. Сякаш някой е премахнал светлата капсула около ми, давала ми по-различна, дори фантастична представа за дадения човек, заслепявала ме. И изведнъж, без струящите любовни лъчи, аз го виждам отново - същият и все пак по-различен, друг. Нищо не се е променило в него и все пак е променен. Не, не, той е друг. Аз съм друга, аз съм променена, аз съм нещастницата, загубила любовта си. Колко тъжно, наистина колко тъжно... С риск да страдам дори, може би ще съм готова да захвърля доскорошните чувства, готова отново да поема примамливия път на несигурността, на вечната гонитба между половете. И това наистина предизвиква голям страх в мен. Плаши ме мисълта, че бих могла да се превърна в следващата булка беглец, страхуваща се от еднообразието, което всеки момент ще я погълне, ще я обгърне завинаги. Но най-страшното е болката, която бих могла да причиня на доскорошния обект на чувствата ми. Това не бих си простила. А сега, когато разсъждавам над този въпрос, си задавам друг, провокиран от разговор на тази тема с майка ми - човекът, даващ ми най-голямата опора. И този нов въпрос е донякъде успокояващ. Ето го и него - единственият спасителен пояс, надеждата да не се превърна в човек, готов да захвърли постигнатите чувства, че няма да изгубя любовта. Не се ли коренят всъщност всички мои притеснения и съмнения именно във факта, че не съм била с човек, който наистина обичам? Може би в това е големият проблем на всеки, готов да избяга в търсене на нови цели! Може би споделените, истинските чувства са тези, способни да изтърпят не само болката, страданието и всякакви трудности, а точно на рутината. И тук е мястото на най-хубавото - ако наистина обичаш някого, то сигурно е възможно желанието да бъдеш с този човек да ти даде сили да се пребориш с желанието за бягство, с желанието за свобода. Поне на този етап от живота си не бих могла да си отговоря на въпроса каква ще бъда след години. Та нали голяма част от разсъжденията ми се градят на въпроси!? Само времето ще покаже. Единственото нещо, което ми остава, е да се моля и да се надявам да срещна истинската, чистата любов, в която ятото от сапунени мехури няма да се разпръсне на блестящ звезден прах, а морето от светлина не ще се изпари. Любов, готова да премине през всичко, да победи всеки, дори най-големия си враг - времето!