Призраци в мрака
Зомбита… Живи мъртъвци… Хора без душа…
Всеки ден се срещам с тях. Всеки ден се вглеждам в техния празен поглед. Да, точната дума е „празен”. Няма я онази искрица, която да напомня, че са живи. Да, те са живи мъртъвци бездушни движещи се същества. Не мислят. Не чувстват. А дали някога преди са чувствали? Но защо сега са се превърнали в зомбита?
Животът е жесток! По-слабите, тези, които нямат силата да се изправят срещу него и да го победят, са смазани от тежката ръка на Негово Величество Живота! А в сегашния забързан свят слабите не живеят истински. Те просто съществуват. Те са зомбита! Тези хора са страшни! Плашат ме! Живите мъртъвци… Аз не съм от страхливите. Боря се със страховете си и ги побеждавам. Защото знам, че животът е борба за оцеляване. Искам да живея истински. И ще живея! Защото се боря с живота, със страховете си! Макар и невинаги да съм победител, знам, че един правдата ще възтържествува. Знам, че доброто ще победи!
Нищо ново не казвам. Истини, до болка познати. Но колко често сме с замисляли за това? За бездушните живи мъртъвци? За живота си? За това колко малко време сме на света?
Не можем да се научим да ценим времето… Все бързаме… Да не закъснеем за работа. За училище. За университета. За среща... И не усещаме кога е минало времето. Живеем на бързи обороти. А когато се приберем вкъщи, сме твърде уморени. Уморени сме за семейството си. Уморени сме да поговорим с любимия си човек. Да му кажем дори и едно „Обичам те!” Уморени сме да прочетем отдавна неразгръщаната книга на нощното шкафче. Уморени сме от живота, който живеем. А ние сами редим пъзела на живота си! Сами избираме пътя, по който ще поемем. Сами се превръщаме в живи мъртъвци! Защото спираме да се радваме на живота. Дори не забелязваме часовника, отмерващ загубеното ни време. А времето е толкова ценно. Вперили поглед в сивото си ежедневие, не виждаме колко пъстър всъщност е светът.
Намръщени и озлобени вървим сред тълпа от хора без душа. За тях светът е безразличен. Сив. Мрачен. Дали изобщо някога са живели? Ще живеят ли някога отново? Истински? Радвайки се на живота? Мечтаейки? А дали изобщо мечтаят? В сегашния забързан свят мечтите са нещо забравено. Заровено дълбоко в съзнанието ни. Забързани за някъде забравяме мечтите си на нощното шкафче при книгата. А понякога, освободили се от част от отговорностите си, мечтаем. За повечето от нас мечтите са химера. Нали трябва да се стремим към мечтите си? Защо тогава в реалния свят сме токова далеч от тях? Защото ни е страх. Защото не знаем как. Защото не сме достатъчно смели и силни.
Трябва да се преборим със страховете си! За да не се превърнем в зомбита. Трябва да се радваме на живота! За да можем да го оценим. Да ценим всеки един миг с любимите си хора. Защото те са безценни. Да мечтаем истински – като децата. Да се учим от тях. Да погледнем света през техните очи. Да даряваме усмивки! Тогава ще успеем да живеем така, както искаме! Истински! Дали? Може би… Да!
© Мария All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
-
Благодаря ти, Санвали, че си се върнала отново тук!!!
О, Дани!!! Безкрайно ти благодаря! Ужасно много означава за мен, че си прочела и оценила моето "кабърче"! Аз винаги ще съм от вторите, тези, които няма да бъдат повлечени от течението! Вярвам, че и ти и всички, които са прочели есето и то ги е докоснало, няма да си позволят да попаднат в Бездната! Поздрави!!! -
Радвам се и ти благодаря за милите думи, значи разбираш посланията, във всеки стих слагам поне по едно
-
Благодаря ти, Ния за оценката и затова, че си прочела моето "кабърче в мисълта"!
Оксиморон, чест е за мен, че си прочел и оценил есето ми! Благодаря ти!!!
Санвали, толкова много харесвам твоите стихове! Едно огромно благодаря и на теб!!! Не съм забравила тези въпроси - те са си там, в главата ми. И доста често ме навестяват, без да съм философска личност.
"Възпитана съм в толерантно отношение и дипломатичност" - и аз, Дани, и аз, затова все "навлеци" около мен. Не ми се ще да чакам до 33, докато ги разкарам всичките, ама като се гледам каква съм май до 33, няма да изчакам! Благодаря ти за съвета! Безкрайно ти благодаря!!! -
Привет Мария!
Възпитана съм в толерантно отношение и дипломатичност. Търпението обаче си има граници. Когато станах на 33 разкарах всички навлеци около мен, които само хленчат и сплетничат. Боже, направо се родих. Ама то можело да се диша свободно. Вече си чувам мислите, а не само ехото на другите.
Бягай от рутината във всичките и форми. Нека има тръпка, адреналин, блясък в окото. Нека другите те догонват, ако им стиска. И много важно, не позволявай друг да ти определя темпото и посоката, дори заради любовта.
Браво за есето! -
Постоянно съм в твоите въпроси и не изживявам тежък период от живота си, просто същността ми е такава - философска... Припомних си една поговорка " ако ти не си помогнеш и Бог не може"...Разбрала съм, че сме различни същества и не можем да накараме някой да бъде някой който ние смятаме че е за добро или красиво!...Всичко което си написала е като призив към Светлината - Дано бъдеш чута! Поздрави! Харесах есето ти заради чистите ти намерения!
-
!
-
6 от мен!
-
Благодаря ти, Ани!!!
Докато ти си чела моето, аз съм чела твоето!
Забравила съм я тази тема доста отдавана. Текста съм го писала юни месец, миналата година, в един труден период за мен. Може би това е периодът, в който осъзнах колко много лоши хора има по света и как сеенето на злоба им доставя огромно удоволствие. Периодът, в който пораснах. Знаех, че има лоши хора, ама все търсех зрънцето добро у тях и сега го правя, ама както казва баба, съм си сложил, обеца на ухото.
Мисля си, че дори и да имат един истински приятел до себе си, пак няма да успеят да се измъкнат от бездънната яма. Пробвах и не успях, ямата ги засмуква отново надолу.
Е, чак пък уникално... Благодаря ти! Ама много ти благодаря!!!
Силно те прегръщам!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
С удоволствие прочетох.