Пробуждането е само
Пробуждането е само
Има някакъв особен чар да се будиш сам сутрин.
Подгонваш сънищата си, отваряйки леко очи.
Малките прашинки, танцуващи в пожара на изгрева те хипнотизират и издълбават усмивка на лицето ти.
Ставаш и поглеждаш през рамо.
Една завивка, две възглавници. Твоята... и другата твоя...
Усмивката става леко тъжна!
Протягаш ръце назад и по-скоро усещаш, отколкото чуваш как прешлените ти един по един се наместват.
Все още бос, подритваш чашата, останала на пода от вечерта. Лошият вкус в устата грам не те притеснява днес...
Изчезнал по време на акция! Не можеш да си спомниш къде си оставил телефона. Звъниш си... Преораваш леглото.
Еврика!
Жертвите вече са направени и са станали абсолютно ненужни. Безскрупулно усилваш музиката.
С тежки стъпки тръгваш към кухнята. Звук от дращене, съпътства почесването на дланта в брадата.
Ледените плочки откровено те връщат в реалността.
Кафето – старомодно, в джезве – горчиво!
На хоризонта - дрипави, тлеещи облаци, закачливо прегръщат слънцето.
Фамилиарно лично, отражението в стъклото ти признава уморени, но ясни очи.
Ароматът на кафе разбулва мъглата от мечти и спомени...
Да!
Има, има някаква лека, особена болка, когато се будиш сам сутрин...
© Филип Филипов All rights reserved.
