Краят на зимата е. Оня, мръсният край, нали се сещате? Всичко плува в лайна. Дърветата опитват да напъпят. Птичките да пропеят, а аз успях най-сетне да свия една що годе прилична цигара. Изглежда като купешка. Отпред висят влакна тютюн. Скъсвам ги и я слагам зад ухото си. Пуша по три цигари на ден и все ми се струва, че са много. Поне тютюнът си го бива. Пролетта е хубаво време. Време в което ти се струва, че света не е чак толкова скапан. Сигурно е от слънцето, или знам ли... Като те понапече и се разведряваш. Мразя зимата. И като дете я мразех. Не искам да умра в зима. Зимата искам да живея. Някъде, където няма прозорци. Да има огън, дървата да пукат, а аз да пия вино до побъркване. И да не ми пука. Знам, че е опасно. Защото ще ми се пие цял ден. После и на другия, и на следващия, а зимата е дълга. Искам да живея в Португалия. Да, точно там искам да живея. Всъщност най искам да не живея. А просто да поспя дълго. Много дълго. Да спя толкова дълго, че като се пробудя, този зъл свят да е попреминал някак. Така както правят мечките. Да е преминал, както минава една зима, и навън да е напекло ярко слънце. Да няма никой болен, да няма никой разплакан и да няма нищо от което да ти хрумне да се уплашиш. Демек да няма самота. Светът страда от тия неща. Не е от безпаричие, а именно от тия три работи. Не са хубави тия работи... Запалвам я. Винаги се замайвам. Сигурно защото пуша рядко. Някои неща не трябва да се правят често и по много. Обезценяват се. Само със смеха нещата са наопъки. Него колкото по-рядко го правиш, толкова по-тъжен ставаш. Пролетта е време за смях. И за джаз. А днес ще пия уиски. Реших, че именно днес ще пийна уиски. Не знам защо, но ми се припи страшно. И защо не? Не искам да се стъмва и слънцето да се скрива. Нека е ниско над хоризонта и да е червено. Искам да си го гледам и да си пия, тихо. Съвсем тихичко. Искам да не ме боли сърцето. Не знам какво е да не те боли сърцето. Забравил съм. Не е остро, а тъпо някак. Не е физическа болка, но не е и психическа. Някаква друга е. Някаква гадна такава, от която не ти се яде, а само ти се спи и пие. Човек го боли душата, по особен начин. Ако й обръща внимание, естествено. Има хора, не й цепят басма. На душата. Казват: "Майната й, на тая душа, нея все я боли нещо..." Не знам как го правят. Тия са егати копелетата... В добрия смисъл. Или всъщност май в лошия. Душата не е... за да боли. Тя е... за да станем състрадателни. Сигурно това е номерът й. Или предназначението. Така се става състрадателен, като те боли често душата. Ставаш малко по-мек. Душата, де. Духът си ти самият. А душата ти е твоят помощник. Както жена ти, да речем. Едно цяло сте. На теб не ти пука, но не и на нея. Тя постоянно е в стрес. И не ти дава мира. Може би това описва правилно тази мистерия. И ставаш мек. Мекият човек не се пречупва лесно. По-лесно плаче, но не се пречупва от раз, ако все още душата не го е напуснала. И как няма да го прави. За плаченето говоря. Та тя го кара. А като го напусне, той или ще се е научил да плаче, или ще се е озлобил. Да, знам, знам, че в този свят това не е добродетел. Да плачеш. Затова всеки го прави тайно. Или се озлобява. Пак тайно. Но на яве...? На яве, не можеш разбра, кой к'во му е.. Плаченето не е нещо което ще те измъкне от яма. Да знаете. По-скоро, плачът ти ще я разкаля повече. Напоследък мисля, че светът е една огромна, разкаляна яма и всички се въргаляме в нея. Но нека е меко. Искам да мога да гребна кал и тиня, и да заровя лицето си. Ако си на твърдо, няма какво да гребнеш. В цялата работа, касаеща душата, ти нямаш лопата. Имаш само себе си. Ще дереш дъното и ръцете ти ще се разкървавят. Ще вадиш буци пръст, а в тях не можеш зарови лицето си. По добре е да има тиня. А и в тинята всички сме някак по-равни. Смешни и изцапани, можем дори да се посмеем. На себе си и един на друг. Но ако душата ви си е тръгнала, или се кани да го стори, не я пускайте... Жена да си тръгне, не можеш да спреш. Но душата си можеш. Просто я остави да те промени. Да те научи да плачеш, да си състрадателен и тя ще остане. Душата визирам. Това може би важи и за жената. Но там някои се проваляме. И минават години. Сума години. И помниш, непроменен... И пак беше шибана зима. Но не е безсмислено. И това е закономерно. За да те научи на нещо. Да те научи да обичаш, независимо от всичко. Любовта е независима. Не зависи от нищо и остава, дори да си е отишла мноого отдавна. Всичко е такова. Тръгва си. Ето, нима пролетта не си тръгва? И още как, но ти я обичаш, дори да е зима.. Тя винаги идва, дори и да те няма. Може да си отишъл в Аляска по работа, но тя пак ще дойде, там, където си я заобичал за пръв път. И ще се връща всяка година. Ще се завърти кокетно, ще поухае, ще разпее птичките, ще разтопи снега и след нея ще цъфнат хиляди цветя. После ще е лято, а сетне - есен и пак зима. Нямам намерение да ходя в Аляска. Да не съм луд. Но понякога нищо не зависи от теб. Животът те слага някъде, като парцалена кукла и ти оставаш там. Облечен като сноубордист, или космонафт. На някои хора зимата им е в кърпа вързана. Но любовта към пролетта няма кой да ти вземе. Никой не може да ти открадне пролетта. Никой! Но ако я обичаш, разбира се, иначе може и още как... Има всякакви ненормалници. Има влюбени в зимата. Ще ти я вземат, и ще ти обяснят, как зимата е най-прекрасният сезон. Едва ли не, е естественото състояние на живота. Мокри до кости и треперещи, правят от големи топки човек и му бучат морков за нос, мъкнат ски и дъски и се хързулят навсякъде, а не виждат, че освен тях, никой не е очарован. Птиците са отчаяни, кучета с подвити опашки, ровят гладни в снега, а домовете за бездомни пращят от болни бедняци, мечтаещи за малко топлина. Но те се пързалят и ти разправят врели-некипели... Не им вярвам и за миг. Не им вярвайте и вие... Тя ще дойде, дори да сме на ски в Алпите, или безнадеждно замръзнали под някой бор... А ако случайно ни няма, ще дойде за другите, а това е чудесно. Наздраве! Отивам да си търся мартениците.