Пролетта е сезонът,  в който всичко се „ражда".  Времето на младост и щастие, на слънчеви и безгрижни детски игри, в които дори мисълта за сивите дъждовни облаци е толкова далеч от съзнанието ти, че сякаш те ниога няма да се появят. Но докато се усетиш те са толкова близо, надвиснали като черна сянка над теб и бавно започват да закриват слънцето. Едва сега разбираш, че пролетното безгрижие отдавна е отминало, за да направи място на един много по-сериозен етап от живота ти - есента. Тя те обгръща с тъмен воал, оставяйки далеч в отминалите дни сляпата радост от новото начало. На мястото на галещите топли слънчеви лъчи по лицети ти се стичат капки, капките на надвисналите облаци, които бяха толкова далеч от теб. Студени тръпки започват бавно да обхождат тялото ти, осъзнавайки, че сляпата вяра в светлото бъдеще вече я няма.

Пролетта и есента са сезоните на любовта. Любов, която в началото е  изглежда толкова истинска и непоклатима, а докато се усетиш новият сезон се е загнездил в душата ти като тъмен облак на настъпващата есен. Пролетта е символ на възраждането, на надеждата и вярата. Вярата, че тази любов ще живее само в безоблачните и топли дни, окрилявана от своите планове и мечти за вечна пролет.

Поглеждаш през прозореца в слънчевото утро и разбираш, че всичко е замъглено, но мъглата не е навън, а вътре в теб. Тя напира в две тъжни очи и заплашва да изригне, отприщвайки всички срахове и мисли, които блуждаят в теб. Обръщаш замислен поглед и в огледалото през мрежата от сълзи виждаш същото лице, чуваш същата птича песен, която преди сгряваше сърцето ти, усещаш прегрътката на същия човек, с който се радвахте на топлия вятър, на мекия бял сняг и на разцъфналите след негодръвчета в градината. Какво стана? Защо сега те не те радват, както тогава!? Защо очите ти не блестят от радост, както преди?! Да, те все още блестят, но от мъката по една отминала любов. Той влиза в стаята и те поглежда нежно, както тогава, но тръпката от този поглед е друга. Да, все още обичаш този човек, но любовта... тя вече не е същата...

Есента „навлиза" бавно в душата ти и сковава сърцето и чувствата ти. Тъга обгръща цялото ти тяло, но в теб една малка искрица надежда остава да тлее. Тя очаква безмълвно следващата пролет, която ще възроди любовта.