Така щастлив, така объркан. Така нещастен. Човекът. Изморен от контактите с хората. Така задушен от дъха на приятелите и тъй жаден за още. Той иска, а после отхвърля и после пак иска... Така минават дните ти, сиви и скучни. Вървиш  с ширко отворени очи, но всъщност ти не виждаш нищо. Съдбата ти отне правото да видиш живота такъв, какъвто е. Толкова много време живя в заблуда, като че ли някой ти бе сложил покривало и не можеше да разбереш нищо. Питаш се защо ли точно на мене? Но отговорите, които очакваш не идват и не идват. Опитваш се да достигнеш до тях, но уви - животът е толкова суров. И така вървиш с болката ръка за ръка, самотата те следва като сянка. Понякога се опитваш да се обърнеш и да я прогониш, но тя не ти позволява. Замисляш се! Ми нали тя ти е единственият приятел! Но нали след всяка буря изгрява слънцето, след толкова лъжи, които си изслушал идва и истината, но дали при теб беше дошъл този момент... Спомняш си за миналото, за всичката болка и всичките сълзи, опитваш се да забравиш и да бъдеш щастлив с настоящето, но след дълбока преглъдка, виждаш ,че не можеш. Отваряш отново очи и идва онази страшна и мъчителна болка. Ти си окован. Окован в клони от едно дърво. Наричат го живот. А ти си плод. Но, как? Та нали са ти се случили толкова неща? Обичал си, мразил си. Избирал си. Толкова неща. А ти от всичко усети само едно. Именно болката и разочарованието. Студенината на живота и горещите като въглен съзли. А може би съзлите са били от пепелта на вятъра от прашинките, които са се подреждали в най-различни форми в дъното на зениците ти. Може би си почувствал тежестта и, и може би сълзите са от резултат на това. Но, нали вятърът не е постянно являние!? Замисляш, но ти знаеш, че това не е така. Знаеш, че съзлите са истински и мокри, усещал си ги не веднъж. Усещал истинската болка, а може би и най-голямото разочарование. Мислил си, че можеш да простиш и да забравиш. Но какво е прошката, толкова лесно ли се дава. Някой замислял ли се е какво наистина ознавава тя?! Каква е нейната цена? Едва ли някой го е правил, прощавал е, обичал е, наранявал е, наранявали са го и пак е простил, но с каква цена само той знае. За всичката мъка, за всичката болка, за всичките сълзи, можеш ли  да простиш? Аз не мога!!! И вече всичко се превръща в пепел, всичко отминава, но само един спомен винаги остава, споменът, че си простил!