Една държава, родила се от времената на легенди и митове, преплела спомените си в приказки и песни, за да ги остави на едни поети, които често умираха твърде рано, за да се срещнат с нас... Психологически портрет на България? Но какво е България тогава? Масово ще кажем, че България е хората, народът... но нима това я изчерпва? Други ще кажат: „Това е природата.”... Гордата Стара планина, синият Дунав, Черното море и шумът на Марица окървавена... това ли е тя? Нима е онази история за Крали Марко или тримата братя и златната ябълка... Нима е въпросът: „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“. Нима България е вярата в Тангра или сътворената глаголица? Нима тя се отразява единствено в жаравата под нозете на нестинарка или е зазидана в бяла чешма каменна? Нима само това е тя? България е нещо много повече... България е идея и чувство, смисъл и безпътие, мечта и реалност, чието друго име е истина...

Да нарисувам България, това би значело да нарисувам милиони хора, живели през различни времена... Това значи да обясня желанието и духа на хановете ни... Това значи да извадя душата им и да я подложа на дисекция, но това ще е прекалено жестоко, а и времето отдавна е отминало... Питам се, как е възможно да нарисуваш нещо, което вече е само спомен изкривен от времето, придобил украсата на ореол, върху душите на съвременните българи. Ние не можем да нарисуваме душите на хановете ни, можем само да затворим очи и да си представим какви са били, да ги почувстваме вслушвайки се в собствената ни кръв, с надеждата, тя да носи бледия отпечатък на конник, запътил се към Дунава... Дали пък тоя отпечатък всъщност няма да е звънът от арфа, родена от Родопа, носещ тракийската мекота на музиката... Може би пък е търговския звук на тълпата, или култът към Зевс и към Дионис... Може би е мълнията на бог Перун, или омайната песен на самодива...

България е страна на мистика и безвремие. Тя носи оная дълбина на миналото, което е толкова топло, колкото и магично. Но нека преминем отвъд тая мистика и стигнем до нещо, което ни е по-близко, нещо, което е по-историческо, отколкото приказно...

И тъй, ние ще спрем погледа си в едно време, което е един своеобразен преход от духовното, към земното... Във времена две велики дела преобразили народа ни. Едното преобразява чисто духовната ни страна като слага под високия си кръст многоезичните ни преобразувания. А другото, поставя началото на един нов език, който ще увековечи съществуването ни. Тези две святи деяния обгръщат душата на всеки един, нарекъл се българин, за да го запази такъв и до днес.

Портретът на България можем да го започнем от тук, защото тук именно се зараждат две начала, които обвързват народа ни, две начала, които са дали твърде много...

Да създадеш писменост за един народ, които е толкова многолик, значи да го обединиш... Езикът е нещото, което ни свързва повече от всякоя вяра. Да разбираш и да бъдеш разбран е свобода . Глаголицата започва с буквата „Аз“ – но какво значи всъщност това... „Аз“ лесно ще го приемем като нещо, което показва нашата егоистичност, та дори егоцентричност. Първата буква всъщност крие много повече от това. Знае се, например, че в еврейската азбука всяка буква има числово и смислово значение. При глаголицата нещата не са много по-различни. В еврейската азбука първата буква е „алеф“ – цифровото значение на буквата е едно, а символиката, която се крие зад нея е „единство на всичко съществуващо“.     

„Първата от Десетте заповеди, започва с думата анохи (Аз): Аз, Богът твой Всесилен, Който те изведе от страната Египет, от дома на робството – чиято първа буква е алеф“...

( http://www.judaicaru.org/tora/letters_1.html )

В глаголицата „Аз“ също отговаря на числото едно, а смисълът които крие е „Помни триединния Бог“ . Не си ли приличат твърде много двете азбуки... Глаголицата освен, че не отстъпва по прецизност на еврейската азбука (една от най-старите), така и по вътрешност сакрален, божествен и духовен начин. Всяка следваща буква от глаголицата също носи своето значение и така освен един език народът ни получава и единна вяра чрез езика. Получава едно божествено слово, внедрено в едни на пръв поглед простички букви. Все пак Константин Кирил философ всъщност първо започва да пише славянски преводи на богослужебни книги. И тъй, през онези трудни времена, езикът ни докосва с силната си звучност, за да ни обвърже в едно, и тая звучност носи един духовен отпечатък, който ще утвърди новодошлото християнство.

Християнството от своя страна е втория силен импулс, който ще разтърси тези дотогава различни племена, и ще ги направи горди наследници на българското. Една нова религия е на път да породи една общност, носеща несломим дух и свята надежда за бъдещето. И тъкмо когато е на път да се укрепи християнството, възниква една ерес, една ерес, взаимствала мирогледа си от павликянството, но в същността си чисто българска и неподправена, и тази ерес се нарича Богомилство. Богомилството освен, че е духовно българско учение, то носи и царска кръв във вените си. В една от книгите откриваме следното твърдение:

„Един век след епохата, наречена златен век на нашата култура, българското съзнание празнуваше истинското време на триумф. Пирът на литературата бе свършен, доспехите на бранните победи - забравени, Симеон бе умрял. Отзвучала бе годината, когато българската буква и родното слово учеха на светлина славянското огнище. И тогава, през хилавата епоха на слабия цар Петър, бе дошло ред до страшното: българската реч трябваше да възвести забравените тайни и магичното очарование на легендата навлизаше в царството на начертанията, общи за цял свят. Родната мисъл трябваше да стане мисъл всеобща. Историята не е запазила имената на ония, които дадоха искрите и издържаха последиците от пожара. Те не се знаят - освен от Ония, които бдят над всеки подвиг и определят границите на всяка национална история.“

(Епископ Симеон, „Богомилство и богомили” 1968г., неиздаден труд)
            През 910 година се ражда /княз Бенеамин/ Боян, наречен по-късно Магесник, брат на цар Петър I. Той пренебрегнал християнското си име и демонстративно носил български дрехи, обърнал се към старите вярвания и древни знания, и се опита да ги съчетае с християнството. Така Боян се превръща в един от основоположниците на богомилството. Богомилите се различавали по това, че имали различно отношение към жената, тя била равна на мъжа и също толкова съвършена, колкото него. Но и това тайнство отшумява бавно по българските пътища и само в най-скритите места на българската земя могат да се чуят легендите на богомилите.

Защото друг глас подема народната реч и тая реч е звънка и радостна. Защото не легендите, а песните вече огласят балкана и тея песни са за красиви моми, знатни момци, за самодиви и змеьове. Слънцето е тъй близо до земите ни, че си взима български булки. А красотата на българка е чисто природна. Тя не носи онези златни накити и не избелва лицето си. Eдинственото и украшение е китката, а красивото лице е с румени бузи. Здравето е най-голямата красота, а усмивката, най-красивия накит. В песните всяка лицева черта има природен аналог и трудолюбието е важен добродетел. Но и тая приказност се губи.

От тук нататък сякаш було пада от историята ни, за да се покаже лицето на един робски народ... След всички тия приказни и царствени истории, най-силен тръс България усеща, чак през времената на турско робство. И тук магията е изчезнала напълно, няма и помен от приказност, няма и белег на божествена искра. Мъка, тегло и безверие под тежкия купол на времето. Петстотин години страдание, мъртви са ни царете и властниците, песните ни от тежки по-тежки, а мислите мрачни и тегави. Българинът е изгубил надежда, но не е изгубил най-важното – себе си. Да народът ни страда, но той пак е народ, и пак в неговите вени се чува арфата и конският тропот подобен на мълния. Той няма силата да изправи снага, но пък е готов да даде главата си за България. Може да сме изгубили земите си, да са ни наложили чужда вяра и да са ограбили съкровищата ни, но идеята за България е още жива и тая идея мълчаливо живее 500години. Църковните камбани са замрели, времето сякаш е спряло, жените от сутрин до мрак са на нивата, мъжете се крият в горите, та когато мине поробителя да го убият. Тук облика на България леко се променя, полъх на борбеност се появява, един вечен напев на балкана. Изгубили всичко българинът търси утеха в най-чистото и туй-което му е най-близко – природата.

„Овчар си гора питаше: - Горо льо, горо зелена, до скоро беше зелена, сега ми, горо, изсъхна, дали те пожар пожарил, или те слана сланила? Гора овчарю говори: - Овчарко, млади овчарко! Нито ме пожар пожарил, нито ме слана сланила; снощи, овчарко, минаха до три синджира със робе...“

Соколът, гората, изворът са сред най-често срещаните символи, те са съветници и помощници, лечители и спасители... докато не притихне съвсем и природата, та българинът не остане сам със себе си. И когато това се случи, човек се спира да притихне, па като знае, че няма кой да му подаде ръка, сам се напряга да се изправи. Заражда се искрата на борбеност, за да пламне силния огън на революцията. Десетки незабравими имена, които почитаме и до днес, се раждат, за да възправят преклоненото ни Отечество. Имена родени от мъка и неправда, любов и надежда, имена водени от една идея – България. Песните ни вече носят друга мисъл, и тая мисъл е свобода. Жени и мъже на равно се борят, развяват знамена, и пазят българското. Боен вик пронизва балкана, за да въздъхне поетът: „О, Шипка!“... да се чуе и победния възглас „Ура“, да пропищи цялата земя от мечтаната свобода и после да притихне, свела глава пред труповете на българи, руснаци и турци. България се изправя благодарение на една страна, наречена по-късно братска, и тая страна ще промени облика ни още веднъж малко по-късно в годините.

Но сега след като е изправена, тя трябва да се научи да ходи. Други народи държат проходилката ни и къде и помагат, къде я спъват, сама България не знае. Като дете се движи и краката и се гънат, на две световни дупки стъпва, а трябва бързо да порасне, та да е равна на другите...Променя се мисленето на българина, променят се навиците му и само шрапнели и сиромашия вижда. Нова страст люлее народа, и тая страст, се нарича Европа. А Европа гледа из високото със строгото си око. Начева българинът да търси знание и прогрес та да е подобен на европееца. Тук се заражда отново словото, с онази сила подобна на миналото, но това слово е чисто земно, в него няма илюзии, мечтателност и хвалебственост. Песента не е за балкана и птиците, тук:

 „Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба:своя пурпурен гняв -величав. Дълбоко сред мрак и мъгла.“

Стиховете на Смирненски от своя страна са мразовити и просмукани от кал. Далчев пък гледа към „Къщата“, „Книгите“, „Болницата“ и т.н.  Като че ли само жената пази онази идея за любов и лекота, отразена в стиховете на Багряна.

Да България вече ходи, но са изтръгнали част от сърцето и. Губим Македония , губим земи край Гърция и Сърбия и за тези земи ще милеем вечно. Българина отново оплаква съдбата си, но пък нали сега е свободен...

Времена на преход и нова идеология плъзва по нашите земи. Една идеология твърде идеалистична за човешката ни същност. Идеята за свобода, равенство и братство и изграждането на един по-добър свят, света на комунизма. Тук Русия отново подава ръка на България, за да се превърне в нейна майка- закрилница. А България това и чака, като едно дете тя се долепя до появилата се майка и започва да расте с нейните надежди, вяра и несгоди. Народът вижда път пред себе си, за първи път от толкова години той е готов да гради и твори с усилия родени от една мечта , един нов свят където ще царува мир и хармония. Работника е ключова фигура в идеологията като един своеобразен зидар на бъдещето. Появяват се фабриките и заводите, земята ставя държавна с цел общото благо, хората започват да печелят, но търпят и серозни несгоди. Цялата идея придобива един диктаторски стил, който не позволява на човека да изрази индивидуалността си. Не е позволена критика към правителството под никаква форма, всички осмелили се биват наказвани и дори убивани. Поставен е контрол върху всичко: информацията, свободата на словото дори изборът на облекло. Българинът е отново под нечия чужда власт и отново трябва да се освободи. Събужда се най-първо интелигенцията на народа, младите хора правят протест с желание за автономия на учебните заведения, по късно протестите нарастват с цел смяна на правителството и така, 1989г комунистическия строй е свален от власт, но той вече има собствено уродливо отроче наречено организирана престъпност, което се просмуква в новодошлата демократична система.

България вече не е комунистическа държава, но част от комунистите остават в управлението като участници в различни партии. Българския народ отново е объркан. Вече има свобода на словото и свобода на избора, но не му достига ум и прозорливост за нещата които стават зад кулисите на демократичността. Тук ще спра мисълта си, защото почти достигнах настоящето, а това настояще е безкрайно обременено.

            Зная, че ще възкликнете, че хубавото съм извадила на показ, а грозотата на българина съм я скрила, за да не натежи. Да, красивото ви говорих, защото красивото смятам за българско, лошото е болест, породена от забравата на истинските ценности.

Аз зная, че и лошотия има в народа ни, тъмните краски сме си ги носили старателно през времето. Мога само да си представя как съвременната българска жена бяга подир меча на хан Аспарух с разплакано лице, та да на съсече кучето, по което ще гадае бъдещето ни. Мога да си спомня странните приказки, които често звучах прекалено зловещо, за детските ми уши („Клан недоклан“, „Приказка за неволята“, „Болен здрав носи“ и т.н.) , но мъдрост носят тези приказки. Черно е не само морето ни, но и чергите ни, но пък на черното изпъква най-хубаво цветното. Думите са ни грапави и тежки и твърди... не лее езикът ни онея изваяния галещи слуха. И Грапава истина хвърляме един на другимо а в ядрото на тоя камък стои негово величество Азът. Да, Азови хора сме ние българите...И не онзи „Аз“ е вече на трон в душата ни, а собствения си „Аз“ сме въздигнали...Но индивидуалност се крие в този „Аз“ и желание за себеизява.

Радой Ралин обърна една от най-остарелите ни мъдрости: „Мълчанието е злато.“ възкликвайки: “Мълчанието е блато.“ ... и бе безкрайно прав. Блато е България в момента и името на това блато е забрава. Българинът е забравил какво е да е българин, той не притихва за да чуе кръвта си, той не знае песните си, не помни приказките, не познава миналото си, той мечтае да не бъде българин.

Да, ние сме народ с много мъка, но заради тая мъка стиснала гърлата ни пеем толкова хубаво. Да, ние сме нещастен народ, но от това нещастие се ражда острия ни ум, който всекидневно оспорва народната смърт. Да, на нас все не ни стигат парите, но пък за това носим в себе си така свенливо идеята за вяра, че чак ни е страх да си я признаем. Да, българската жена винаги е била равна в теглото с мъжа, но за това пък е толкова красива.

Да нарисувам България... България е приклекнала жена със стара прашна пола, държи в ръцете си дете и нито му пее, нито пък плаче. Да, тя е немощна жена гледаща незряло дете - собствения си народ, но там зад прашните и рамене се виждат цветните лъчи на небесни крила, а над главата и блести ореол. България е мъченица, тя е икона, тя е вяра, тя е идея, която лесно ще видиш, ако притвориш очите си.