Всяко пътуване ми носи покой! Първо ме връхлитат обсебващи мисли, кръжащи, летящи около мен; като се изморят, кацат като гарвани по клонаците. Трудно е да ги пропъдиш. Гледам да ги разчистя или да сложа някакъв ред в главата си... Като ги натъкмя, започвам да ги чистя... общо взето, повтарящи се и ненужни неща. Като отмине тупурдията, се оглеждам навън през прозореца... напоследък пътувам все в една посока и вече свикнах с гледката. Винаги съм си мислила, че е най-вълнуващо, когато отивам някъде за първи път. Но не е така... Обикновено се изморявам, преситена от впечатления и емоции да видя още и още... очите ми се изморяват от стрелкане и от опити да поберат всички картини и образи, сърцето ми да погълне всичката тази красота... научих се да обичам познатите неща. Интересно ми е да  ги преоткривам... Обичам замъглените и ледени прозорци, мога да рисувам с пръсти и да драскам с нокти по тях фигурки... пробвала съм да залепя и лицето си, но ми идва... твърде студено... освен това, това  вече е привилегия на дъщерите ми... Тази сутрин всичко беше замръзнало и в скреж. Влакът, прозорците, релсите - черни и мокри, полето и тревите в него, дърветата са побелели. Стоят си кротки на едно място, вкочанени... или заспали, няма вятър да ги полюшва,  въздухът е застинал покрай тях. Единствените живи същества са птиците. Тях сякаш студът не ги лови, а ако решат - застиват по собствено желание, кацнали на някоя буца из къра или по високите клони на дърветата. Гледам ги - стоят отгоре на тумби, мълчат, свили са се, по-точно - нагушили са се, скучаят и чакат. Поглеждат към влака, движи ли се по разписание, нали минава през птичия кантон... и пак продължават да чакат. Чакат слънцето да се вдигне по-високото и скрежът да се стопи; тогава, ако шавне нещо по земята, тяхно е. Вкупом се вдигат, стрелкат се към него мълчаливо, врявата е после, след пира... Колкото по-малък е той, толкова е по-оглушителна врявата…

Страно нещо е птицата... За нас хората, когато наречем някой  ”птичи мозък”, трябва да звучи обидно, но на птиците техния “Птичи мозък” им служи добре – летят, мълчат, стрелкат се, пируват и после вдигат врява. Че колко ли и трябва на една птица?... Най-много една жица насред полето, ако няма клонаци наблизо, щот' птицата обича да се куми и да гледа от високо и на далеко какво прави човекът и нещо нейде шава ли из полето... Най-много я интересува, кога човек оре и сее, кога жъне и прибира. Тогава пирът е най-богат. Цялото поле се пълни с живот -  мишоци, дошли да напълнят подземните хамбари, мравчици на върволички, зайци, змийчета... лисички... Все за храна питат.

Птицата седи на някоя жица и ги гледа, върти глава и кима, пее или пуща пилетата да летят вън от гнездото...

Тъй - докато дойде зимата... Зиме човек нищо не прави, крие се, та и птицата така, седи и мълчи в клонаците. На най-любопитните птици като им доскучае, отиват да видят човека... сее ли, оре ли. А то, човекът стои на топло, пали печката и вдига масата. Излезне навън и тръсне покривката, тъй че трохите хвръкнат навсякъде и птиците след тях... пируват... Ама... странно нещо е човекът, мисли си птицата. Зиме, човек не “шътка”, ни камъни хвърля, даже и онуй грозното, дето носи най- скъсана му дреха - и него е прибрал на топло... Носи жито понякога и хвърля на птицата, трохи носи , усмихва се и вика”кълви”. Лятос кълне и пак камък мята, все наопаки този човек...

Иде пролет. Скрежът го няма. Човекът е обул гумените ботуши и гази в подгизналото поле, диша, разкопчал дебелата дреха и е  килнал капата на една страна... Вдигнал глава нагоре към слънцето, примижава и се усмихва, гледа птиците... ”оцеляха... а ето - и другите са тук, дойдоха си”... едни летят, други-  накацали на жицата...

Тревата зеленее. Вместо скреж, сега блести росата, птиците не мълчат, пеят, даже не гледат какво шава из полето, бързат да стъкмят новите гнезда в клонаците... то време за любов дошло...