Разбито сърце... Абсолютно клише, ще каже всеки, включително и аз. Напълно разбираемо е за човек, който не е видял как любовта му си отива, да го разбере и да го проумее. Е, аз го разбрах. Едва сега осъзнавам с пълна сила значението на този израз. Там, където доскоро имаше топлина и усещане за сигурност, в момента зее огромна „черна” дупка. Имам чувството, че нищо не може да я запълни. Пълна пустота. Празнота. От всичко боли – от поглед, от дума, от жест. Лутам се без посока и цел. Намирам се в средата на океана и отникъде не се вижда сушата, а аз не умея да плувам. Вълните ме блъскат ту в едната, ту в другата посока и всяка е грешна. Давя се, опитвам се да поема въздух и тъкмо когато успея, нова вълна ме потапя обратно. Не мога да намеря своя пристан. Не знам дали изобщо съществува такъв. Приказката ми свърши. Мечтите ми са разбити. Как да продължа? Върху какво да градя нови основи? Капчица вяра не ми остана... а исках/м толкова малко. Просто прегръдка и човешка топлина. Усещане, че не съм сама. Да има при кого да се сгуша. Да намеря утеха при някого. Някой да има нужда от мен. Прости човешки неща, без които животът някак губи смисъла си. За какво да се блъскаш и да се бориш, ако няма кой да те помилва по главата, да те прегърне и да те целуне и така да ти даде сили да продължиш? Как се справят хората? Как оцеляват след една такава развръзка в живота им? Как съумяват да я преодолеят? Колко време им отнема? Все въпроси, чийто отговори не знам. Аз поне засега не мога да се справя. Като цяло се държа, но това е само параван за пред хората. В същото време, всеки път, като видя баща с децата му или бременна жена с мъжа ù, очите ми се насълзяват и ме връхлитат спомени за моето „преди”. Онова, по-щастливото ми време. Времето на споделената ми любов. А дали не се заблуждавам? Всеки ми казва какъв добър артист е бил и как добре си е изиграл ролята. Аз обаче не мога и не искам да го повярвам, защото това би означавало, че осем години от моя живот са били безвъзвратно пропилени и това би ме сринало тотално. Бих искала да го зачеркна от живота си един път завинаги, но просто не мога. Не е толкова лесно да взема гумичката и да изтрия всичко, нали така ще изтрия и хубавото? Какво тогава ще ми остане? Нищо. Един метален вкус в устата и чувството на пълна загуба. Иска ми се да дам шанс на някой друг да ме обича, така както заслужавам. Но не знам аз какво ще мога да дам. Нищичко не ми остана за раздаване. Раздадох се изцяло, без остатък. А имам и „багаж”. Кой ще ме вземе такава? Кой изобщо би ме пожелал? Някой луд? Или пък мазохист? Остава ми само да се надявам, че все ще се намери такъв човек и той ще съумее да запълни сърцето ми отново.

Ако някой знае къде да го търся, моля да ми каже ;-). Ще давам награди под формата на целувка по бузата.