Размисъл

Не видях очите, които толкова много исках да видя... дори за последен път. Не усетих и прегръдката, която толкова много исках да усетя и така копнеех за нея... Винаги виждах очи непознати и така чужди, прегръдки нежелани и чужди, защото това не бяха твоите очи... не бяха твоите прегръдки... Исках само едно... и това беше ти... Остави ме сама... там, на дъжда... остави ме и си тръгна... Не успях да ти кажа колко е важно да си до мен, колко много държа на теб, колко много те обичам и се страхувам да не те загубя, защото не си представях деня без теб, без да те чуя, без да те видя, без да те докосна... Не знам, може би от страх да не загубя хората, които бяха до мен... аз никога не им казах "Обичам ви". Никой не виждаше болката в очите ми за всички аз бях най-щастливия човек или поне добре играех ролята на клоуна. Времето си минаваше,  но аз така и не те забравих, все още си в ума ми... в сърцето ми... Остана ми само споменът за теб, след като си отиде... Иска ми се да знам ще срещна ли друг човек като теб, толкова мил с толкова крехка и нежна душа на ангел, жаден за любов. Истината е, че хората в живота ми бяха като пясъка, който се изплъзваше между пръстите ми и падаше на земята. Искаше ми се да върна времето назад до момента, в който те срещнах... да направя така, че да се подминем и въобще да не бях те познавал, за да не ме боли толкова много сега, за да не страдам. Животът не беше такъв, какъвто ми го бяха описвали като бях малко дете - красив. Нараних много хора, много хора, които много силно обичах, но го направих, защото не исках да разберат какво тая в себе си... Не исках да ме видят как страдам и да видя в очите им само съжаление за това, което правят като видят човек с фатален край. На някои хора още преди да се родят им е писано да са нещастни или обречени, но защо изобщо да се раждат тогава. Странно нещо е животът...