Реални и призрачни хора *
Самият факт, че не искам да се обяснявам с някого, е достатъчно красноречив- приключила е връзката, няма я.
Ние враждуваме, спорим само, докато се чувстваме свързани по някакъв начин, докато има взаимодействие. В момента, в който осъзнаем непреодолимите прегради във възприятията ни за света, спира всякакъв контакт, няма обмен. Това е мигът, в който спираме да съществуваме един за друг, все едно никога не сме се срещали.
Четейки за значението на въз...приятието в света, в нашето съществуване, за неговото огромно значение, разбирам защо има ситуации, в които ми се струва сякаш съм направила пълно завъртане, за да стигна до точката отпреди запознанството с нещо или някого, сякаш всичко това е било един сън. Нямало е допир, нямало е общуване, само привидности.
Истинското общуване започва в момента на допир, на запознанството с реалността на другия, не с представите за него. Ако в реалността нямаме нищо общо, представите нямат значение. Идва денят, в който осъзнаваме, че изобщо не сме срещали този човек, не сме се докоснали до него, той е бил един призрак, който в среднощния сън се е мернал край съзнанието ни. Нищо повече от това.
Има реални неща в живота, има определящи неща. Има и междинни, спирки, в които просто изчакваме, докато се избистри намерението за нещото, с което ще продължим нататък. Има хора, които са реални в живота ни, има хора междинни, хора спирки, те са пътепоказатели, но нищо повече от това. Те не съществуват в реалността на живота ни. Те са призраци.
Страданията идват когато бъркаме едното с другото, когато бъркаме представа и реалност, опитвайки да разменим значенията им. Не става. Те не могат да бъдат заменени, защото съществото им се различава тотално. Призракът "живее" в света на сънищата, човекът от плът и кръв е наш другар в живота, той е съратник, сподвижник, него го има, докоснали сме се взаимно.
Имах наскоро възможността да сравня двете положения - хората с плът и хората -призраци. Призраците нищо не оставят след себе си, абсолютно нищо. Те са като бурята в небето. Когато отмине, се чудим дали изобщо я е имало, така ярко свети слънцето, толкова е чисто синьото на небето. Тези хора - призраците, нямат плът. Когато се разминем, когато вече не са в живота ни, ни се струва, че никога не са били. И това е вярно. Не са били.
* 1. Какво е реалност?! Онова, което виждаме. Но онова, което виждаме ние, не съвпада с онова, което виждат другите. Колкото по-малко съвпада този наш сън със сънищата на другите, толкова по-малко е "количеството" реалност в отношенията.
2. Съзнанието има свойството да "трие" собствените си представи, виждания за нещата. Затова "бъдещето" може да влияе на "миналото".
© Нели Дерали All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, Йоана. Ако не живеем собствения си живот, съобразявайки се прекалено много с очакванията на другите, може би.
Хубав ден! -
А дали е възможно човек да е призрак сам за себе си и никога да не се срещне истински? Хареса ми есето, замислящо е
-
Благодаря, Мисана. Третирана по този начин реалността придобива един малко по-разбираем вид. Защото иначе отиваме в чист абсурд.
-
Това есе ме привлече с оригиналната трактовка на неща, които често наблюдаваме в живота си. И за мен много хора са играли само призрачна роля. Още по-точно е са се каже, че след първоначално пребиваване в Реалноста те са преминавали в Призрачната зона. Като че ли говорим за Реалности с различна плътност и с Различно предназначение. Това ми напомня и вярванията на древните. В книгите си Карлос Кастанеда поднася също подобни неща, като обработени древни вярвания на цивилизацията на толтеките. Темата е много обширна, но краткостта на това есе ни най-малко не означава, че то не се явява един своеобразен "божествен тласък" за читателя към страната, обичайно наричана "Икслан".
Поздравление, Из, будиш любопитство и интерес с творбата си!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Да, екзистенциални са тези въпроси, защото все по-често се налага да се спрем и да си зададем въпроса: За какво изобщо живеем. Понякога усещам огромна умора от постоянното блъскане в стените на възприятията. На теория зная, че да се откажеш от Аза, да умре това Его, за което е писано и говорено толкова много, е един процес, който свършва в някакъв миг от времепространството. Някъде, някога всичко приключва и идва Истината. Напрактика зная, че това един много болезнен процес, процес без край, защото вътре в човека възприятията, чрез които съществото му се проявава, имат способността да се мултиплицират безкрайно, да се изживявят отново и отново, да рисуват отново и отново едни и същи впечатления, една и съща болка от разминаванията. Когато изчезне идендификацията с нещо, с някакво чувство или мисъл, тогава изчезват и гневът, и самосъжалението. Ветоятно това е един от аспектите на текста. Тоест нещо в нас умира когато се откъсваме от някоя среща в живота си. Но кога ще присветне този миг, в който откъсването от идентификацията ще е окончателно, едва ли мога да зная. А после, когато това се случи, вече няма да има нищо за казване, няма да има значение. Струва ми се, че философията е само пътят към онова състояние, когато то се случи, вече няма философия. Защото тя мисли и описва нещата, поставяйки и предлагайки отговори на въпроси. Отвъд едва и съществуват такива.