Роза или кокиче
Днес с дъщеричката ми бяхме на гости на моя приятелка. Говорихме си, рисувахме... Детето първо си драскаше нещо, после поиска каката да ù рисува. След малко там се появиха черешки, ягодки, жабче, кокиче...
Изпитах някакво странно умиление, когато видях "предвестника на пролетта”, цъфнал върху онзи лист. Спомням си, че като деца ходихме по пазарите и търсихме някоя баба, която продава кокичета – дори само да ги видим. Купувахме си и пращахме картички, на които имаше от тези нежни и крехки цветове. Когато през почивните дни отивах на село, първото нещо, което правех, беше да обиколя градината на баба и да потърся кокичета. С приятелките си ги подарявахме помежду си или пък ги купувахме за майките...
С времето спрях да търся бабите с кокичетата... По-рядко започнах да ходя и на село. Мама вече беше достатъчно „голяма” и започнах да ù подарявам цветя като за големи.
Аз повече се радвах на рози, по възможност тъмночервени... И забравих за кокичетата. До днес...
Да, преди време пак си мислех колко неща са загубени във времето... Сетих се, че вече трудно, да не кажа невъзможно, е да видя светулки, дори там, където зная, че има... Понякога като мина покрай някоя локва и се опитвам да видя... попови лъжички. Но не успявам.
Аз ли съм станала твърде възрастна? Или всичко, което ме е впечатлявало толкова, всъщност е незначително?
Има ли вероятност отново да ги намеря? И къде да ги търся: на познатите места или в едно добре познато (не)далечно време?
07.03.2011 г.
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.
