Самоиронично – на мене си
Кръв по устните. Сладникавото усещане за твърде много вятър...
Умопомрачително твърдение, че дъждът отмива греховете. Напротив – прави ги още по грозни и лепкави.
Свръхохладен течен азот пълзи дълбоко в костните ми кухини. Спра ли – тялото замръзва. Затова продължавам.
Примамливото усещане за сигурност дава временна почивка на мозъка ми. Байпас на разсъдъка...
Изтръгнати от кожата, спомените стигат точно за два и половина живота напред.
Всичко е наред!
Настроението е като времето – предпролетно. Слънцето все още не топли, а дъждът е все така мокър.
Временна меланхолия в бутилка.
Абстрактна импресия нагризана като ноктите ми... и също толкова лесно изплюта.
Вселени, математики, цифри...
Когато най ти трябва някой – най – няма никой. „... е изключен или е извън обхват...” Иначе казано – закон за всеобщата гадост. ...