Заградена ли съм от хора? Не чувам и не виждам нищо. Замечтала съм се и знам само, че ангелите ме чуват. Чуват писъците ми, молбите, туптящото ми от страх сърце, мислите, треперещите ми колене, мечтите... Това ли е лошото? Това ли е нереалното? Доста често хората се оплакват, че си нямат никого. Но понякога не е ли хубаво да се скриеш в един ъгъл на една тъмна стая и да останеш там завинаги? Не си ли искал да чуеш мислите си? Не си ли искал да останеш в мрака, за да разбереш себе си? Не е страшно да плачеш, страшно е да се усмихваш всеки път, когато не можеш да издържиш и брадичката ти се разтреперва, искайки да те накара да се отпуснеш.
Понякога сърцето ми плаче, а аз не мога да разбера защо. Чувствата ми се превръщат в сълзи и падат по меките ми бузи без причина. Тогава искам само да пиша, да пиша и никога да не спра. Искам само да се заровя в някоя книга, в нещо, което ще ме накара да забравя и колкото и пъти да опитвам, не мога да избягам от тревогите си.
Днес, сега и завинаги се чувствам сама. Толкова много ме боли, че не мога да опиша всичко това, което искам да кажа и да направя. Самотата ме кара да мисля, да бъда в диалог със себе си и това ми харесва. Не искам да отида пред жаркото Слънце и да се усмихна сякаш нищо не е станало. Днес искам да плача, да стоя под Луната, докато не разбера защо. Имам огромното желание да остана сама – нито със себе си, нито с някой друг. Просто да лежа и да мисля как надеждата излиза от тялото ми с всяка паднала звезда.
Чувам ударите на сърцето си в гърлото ми. Не мога да спра да мисля. Вече не искам светлината, която преди ме поглъщаше и ми даваше сила да продължа. Луната е така загадъчна, някак мистериозна. Виждам как тя ме кара да плача, да тъгувам.. Това ли е светът? Без отговори, без правила, без любов, без обич, без надежда, без вяра, без топлина.. Какво да правя? Нощната самота ме поглъща и аз не мога да отделя очи от тъмнината, която оставя една голяма празнота в душата ми.
Облаците се намръщени, толкова са мрачни... Прозорецът ми е отворен и сега се чувствам по-виновна от всякога. Просто стоя на студеното и гледам лошотията, която пада от Небето без дори да мога да направя нещо.
Топлината, която преди извираше от сърцата ни и заобикаляше света, вече я няма. И тя си тръгна заедно с любовта, която вдишвахме; която обикаляше из въздуха.
Обичта – не е формула, не е ѝ предимство. Обичта е това, което движи света, а сега всички хора са празни – както отвън, така и отвътре.
Нощната самота е звярът, който крием в себе си. Не говорим, не разбираме; не разбираме живота и неговите тайни. Затова грешим толкова. Защото се оставяме на съдбата, оставяме се на случайното.
И днес, когато съм най-наранена, знам, че ще има ново начало, нов път, по който ще тръгна. Макар да ме е страх ще изживея живота си такъв какъвто е.
Навън не е студено! Студено е в сърцата ни, защото ние плачем и ние страдаме. Болката е тази развалина вътре в нас, която ни кара да стоим в тъмнината, мислейки, че няма светлина около нас.
Душата ни бавно, по-бавно ще се изпълни с красота, когато успеем да преборим себе си, страховете си, любовта си..
- Ангелчета, звездички, облачета, Небе и Луна... вие ме карате да смея, но и да плача. Намирам красотата и загадъчността във вас...– казах тихо в нощта и затворих погледа си към нощния свят – прозореца.
© Мадлен All rights reserved.