Aug 12, 2009, 12:17 PM

Самотен разговор със сърцето 

  Essays » Love
2459 0 5
2 мин reading

"Мой ангел, мое всичко, мое Аз..." Така започва Бетховен тайнственото си "Писмо до Безсмъртната Любима". Аз започвам така моя разговор със сърцето ми.
Ш-ш-ш, тихо, мое сърце! Недей да ми говориш. Усещам как се чувстваш. Не искам да ми разказваш пак колко си самотно. Не желая да знам колко уморено и натъжено си. Зная, че таиш надежда… туптиш в очакване на нещо ново, неизпитвано до сега. Не, сърце, недей! Не ме натъжавай отново с разказа си за онази любов. За онова приятелство. Не ми казвай как си мечтало за тях. Аз знам… и аз ги чакам. Но те живеят само във въображението ми. А са тъй примамливо съвършени и чисти… и ти избираш да вярваш наивно в тях. Търсиш ги. Искаш да им се отдадеш изцяло. Но в замяна получаваш само лъжи. Да, красиви, изписани от ръцете на художника на мечтите и на онова, което повечето хора наричат любов и приятелство. Но това не е нищо повече от една измама. Илюзия - толкова сладка, колкото и горчива. Недостижима лъжа. Като светлина в тунел, но, колкото и да се приближаваш, тя сякаш бяга от теб… Но спри! Защо упорстваш, сърце?! Какво толкова си видяло в тях? Но, добре, замълчи. Ще изпълня желанието ти… Нека помечтаем. Да си представим, че ги намериш. И те са изглеждат чисти, като планинско езеро. Толкова неопетнени. А после? Всичко се разбива на малки парченца. Оставаш самó. Започваш да се питаш „Защо?” Ала отговорът е само един – вече нищо не е така невинно, както ти се струва. Всичко е преобразено от ръцете на човека. И тогава хората започват да те одумват. Да се подиграват на слабостта ти. Присмиват се на болката. Взират се в теб така, както звярът - в жертвата си. И, видели агонията в очите ти, те се нахвърлят още по-ожесточено върху теб. Мачкат те. Опитват се да отнемат всичко - най-скъпото ти. Успеят ли, започват да чакат момента, в който ще избягаш от тях. Тогава вече се появяват в друга светлина. Преструват се на твои приятели. Успокояват те. А ти се питаш какво толкова си сторил на този свят. Защо си заслужило това неразбиране. Такава омраза. Толкова много хора има по земята. Но няма нито един, който да те погледне по-топло. Някой, който да ти каже окуражителна дума. Това би ти стигнало. Би ти дало смисъл да живееш. Ще те накара да усетиш, че все пак може и да има любов и приятелство… такива, каквито си ги представяш. Не, сърце, недей да плачеш с никому ненужни кървави сълзи. Никой няма да ги забележи. Недей да викаш и зовеш отчаяно за помощ и утеха. Не се надявай да бъдат чути. Хората около теб са глухи за риданията ти. Хайде, помогни ми да се изправя. Да тръгна нанякъде, без да се обръщам към миналото. Тогава, когато силно вярвах в любовта и приятелството! Остави спомените за тях да избледнеят бавно с времето. Няма да боли повече, отколкото сега. Нека се удавят неизбежно в тъмната дълбока река на вечната забрава. Да заминем някъде - само ти и аз, сърце. Поне на теб имам доверие, защото те познавам. До болка разбирам наивността ти. Нека забравим за всичко - било и не било. Да изградим остатъка от тъжните си дни в един изцяло наш свят. Живот без повече излишни илюзии. Хайде, тръгваме ли?
„Но какво… - питам се - …какво ще ни остане на този свят, ако убием единствените си щастливи спомени? Спомените за любовта и приятелството. Как ли ще живеем без моментното и, все пак, неповторимо щастие което носят те? Как ли ще съществуваме без любов, надежди и мечти?” Все някак...

© Мария Йорданова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??