Искам да пиша за България. Но не за миналото величие и старите лаври. Не за героите на свободата или за успехите на спортистите ни. Искам да пиша за реалността...
За това как повечето хора живеят на ръба на мизерията, за това как млади висшисти са без работа или работят каквото и да е, за да свързват двата края. За това как циганките започват да раждат от 13-годишни и изоставят децата си, а българките теглят заеми, за да си позволят ин-витро. За младите момичета, които излизат с богати чичковци, и за младите момчета, които се дрогират. За неграмотните кадъни, които винаги решават изборите и за българите, които никога не гласуват, защото са изгубили вяра. За това как се сещаме за сираците само по Коледа, а през останалото време ги подритваме като мръсни кучета. И говорейки за кучета ­ за глутниците бездомни, но някак си все пак невинни четириноги, които застрашават здравето и живота ни всеки ден... Това не е дори и половината от нашето ежедневие. Все още обаче има хора, които вярват, че ...