Искам да пиша за България. Но не за миналото величие и старите лаври. Не за героите на свободата или за успехите на спортистите ни. Искам да пиша за реалността...

За това как повечето хора живеят на ръба на мизерията, за това как млади висшисти са без работа или работят каквото и да е, за да свързват двата края. За това как циганките започват да раждат от 13-годишни и изоставят децата си, а българките теглят заеми, за да си позволят ин-витро. За младите момичета, които излизат с богати чичковци, и за младите момчета, които се дрогират. За неграмотните кадъни, които винаги решават изборите и за българите, които никога не гласуват, защото са изгубили вяра. За това как се сещаме за сираците само по Коледа, а през останалото време ги подритваме като мръсни кучета. И говорейки за кучета ­ за глутниците бездомни, но някак си все пак невинни четириноги, които застрашават здравето и живота ни всеки ден... Това не е дори и половината от нашето ежедневие. Все още обаче има хора, които вярват, че нещата ще се оправят, въпреки корупцията, въпреки немотията, въпреки цирка, който се разиграва в страната ни от толкова години.
Предвид гореизброеното, много е важен отговорът на един въпрос ­ в какво вярвам аз? Вярвам ли, че всичко ще дойде на мястото си, или и на мен вече ми е паднало пердето? Да вярвам ли, че дипломата, която скоро ще взема, ще ме изведе една крачка пред другите, или стартът ми ще е равен с този на някой неграмотник, незавършил и 4-ти клас? Да вярвам ли, че остарялата информация от стотиците изчетени страници университетски учебници ме е научила на нещо, или човек трябва сам да се грижи за общата си култура и знания?
По природа съм оптимист човек. Рядко има нещо, което да ме накара да посърна и да изгубя вярата си в хубавите неща. Само че преди няколко дни мой приятел, който живееше под мотото “България над всичко”, ми каза, че обмисля вариант да напусне родината. Затова се замислих. Как инстинктът за оцеляване може да ни накара да променим принципите си. Защото, когато се бориш всеки ден, всеки миг и отвсякъде гледат да те сринат, се замисляш докога можеш да издържиш по този начин и струва ли си изобщо? Защото, когато си млад, е лесно да мечтаеш за много неща - работа, която обичаш, добри доходи, самостоятелност... Само че като се наредиш на опашката за безработни и осъзнаеш колко са високи лихвите по жилищните кредити, чашата студена вода ти се струва като океан. И не ти остава друго, освен да се бориш. За себе си, за мечтите си, за по-добрия живот.
Някои успяват, други ­ не. Някои остават, други ­ не. Преди съдех много остро хората, които искат да напуснат България. Днес разсъждавам по-различно. Това, че си тръгват от нея, не значи, че не я обичат, а че обичат себе си малко повече. И не, че няма да им липсва семейството, просто не искат да го виждат гладуващо...
Като малка си мечтаех да живея в Италия, защото гледах “Гладиатор” и разни други филми за великата Римска империя. После обаче пораснах и прочетох книгите за Калигула, Нерон и изобщо какви извращения са се случвали в този иначе прекрасен свят на принцове, принцеси, злато и пирове. И когато един ден отидох на футболен мач на националния отбор и публиката на крака изпя химна и заглуши дори тонколоните, за първи път осъзнах своя избор. Всяко нещо на света има възход и падение, начало и край. И за България ще изгрее слънце... Някой ден...