“Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя” Албер Камю

Есе

Да, те са две деца на една и съща земя – нашата, но светът сам по себе си не е нито щастлив, нито безсмислен. Ние, хората, създаваме тези определения, ние задаваме критериите. Чрез тях описваме света, живота и дори – самите себе си. Щастието и безсмислието са човешки състояния, те са измерения на съществуващото, чрез които изразяваме личното си отношение към света и всичко в него. А той просто е това, което е.

Колкото до щастието и безсмислието – между тези две неща съществува една своеобразна причинно-следствена връзка, защото именно липсата на смисъл (безсмислието) ни кара да се бунтуваме и да се стремим да открием смисъла (щастието). Бихме могли да кажем дори, че ако го нямаше безсмислието, нямаше да го има и щастието, щастието от преодоляването му. То е нашата движеща сила, мотивираща ни неистово да търсим нещо по-добро, нещо, изпълнено със смисъл. Защото не е ли именно смисълът (във всичките си проявления) това, което ни прави щастливи? И не е ли именно абсурдът нещото, което ни съсипва и ни прави нещастни? Абсурд. Той наистина е навсякъде и ние всеки ден (осъзнавайки го или не) се сблъскваме с него като правим едно и също. Ето в това се състои безсмислието на живота ни. Спомнете си филма “Опасен чар”, в който героят на Тодор Колев разказва какво означава да си чиновник и как всеки ден правиш абсолютно едни и същи неща, което те смазва психически.

Това не е просто някакъв си филм. Такъв е и живият живот. И не е нужно да бъдеш чиновник, за да изпитваш същите чувства. Тези неща, които правим всеки ден, с времето се превръщат в механични действия, действия, в които отдавна сме спрели да влагаме смисъл и умисъл. Едно и също всеки ден. Няма промяна. Няма развитие. Има само рутина и сякаш тъпчем на едно място. Затова е по-добре да внушим сами на себе си, че нещата, които правим, имат  някакви определени смисъл и цел. Така ще ни бъде по-лесно. Сигурна съм например, че ако Сизиф от есето на Камю, беше намерил и вложил някакъв свой смисъл в бутането на големия камък (от което така или иначе не може да избяга), то наказанието му щеше да бъде по-леко за самия него. Защото то е именно това – абсурдът. Мъката на Сизиф е породена не от това, че търкаля тежкия камък към върха вечно, а от факта, че осъзнава безсмислието на този акт, безсмислието на усилията си и това, че от тях няма никаква полза.

За щастието пък писателят Оскар Уайлд казва: „В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш.“. Моята интерпретация на тези думи е следната. Да не постигнеш мечтите си означава разочарование, неудовлетворение и терзания, а понякога дори – отчаяние. Възможно е в един такъв момент човек да изгуби вярата в себе си и в собствените си възможности, да падне духом. А не е ли всичко това трагедия? Но отчаянието не води до нищо добро. Винаги можеш да опиташ отново.

От другата страна стои това да постигнеш мечтите си. Колкото и странно да звучи, това също е трагедия. Защото в момента, в който това стане, ти вече губиш целта и стимула, каращи те да вървиш напред, да се развиваш, да даваш най-доброто от себе си и да успяваш. Ето, че и това се превръща в трагедия. Затова в този случай най-добре би било да намериш нова, още по-трудно осъществима мечта, която да те мотивира. Трябва да живееш винаги влюбен в нещо, което не можеш да стигнеш. Човек расте на височина от това, че се мъчи да стигне високото.

След всичко казано дотук моето заключение е, че щастието и безсмислието вървят ръка за ръка в човешкия живот. Те се преплитат, следват едно от друго и съответно не могат да съществуват едно без друго. Те са две деца на една и съща земя.