Едва ли има човек, който е останал равнодушен пред една картина от
миналото. Жената с двете лепти(стотинки). Знаете ли, коя е тя? Запознайте се.
Бавно и колебливо се приближаваше в храма, сякаш не искаше никой да я забележи.
Притиснена, развълнувана, със силно биещо сърце, тя здраво стискаше нещо в
ръцете си. Наведе глава и погледна дара в дланта си. Той беше толкова малък в
сравнение с даренията на заобикалящите я богаташи, но това беше всичко, което
имаше и тя го донесе. В този момент мислеше за онези, които бяха по-бедни от
нея. А имеше ли такива въобще? Тя беше лишена от удобствата и лукса на живота,
но даде от своята немотия. Двете последни лепти на вдовицата се изгубиха всред
богатите дарения, но днес стоят като вечен паметник на ЩЕДРОСТТА. Може би някои
щяха да я посъветват да задържи тези скромни пари за себе си. Понякога ние
съветваме нашата съвест така. А колко е лесно да бъдем щедри. Не е задължително
тя да бъде проявена в големи количества, но е задължително да я имаме в този
овълчен свят. Нужно е много малко: малко пари, малко време, малко желание, малко
воля, малко доброта и човечност. И се ражда онази ГОЛЯМАТА ЩЕДРОСТ. Защото
нещата в този свят порастват, понеже първо са били малки. И тогава се отваря
онази съкровищница, която стои там в дъното на нашата душа. Колко е лесно да
отключим вратата и да потече извора на любовта и милосърдието, стоял тъй-дълго
затворен в нас! Колко е лесно да протегнем ръка! Та нали милостта е основният
принцип на християнството. Все се мъчим да докоснем с пръсти щедростта си, но
като че ли всеки път я бутаме все по-далече от нас. Защо я няма готовността и
желанието ни да откликнем на познати и непознати? Къде е проблемът на всичко
това!? Не е ли, защото нашето „АЗ” е твърде голямо, не е ли, защото егоистичният
ни дух е в разцвета на своите сили? Понякога се чувствам сърдечно болна,
понякога моето духовно сърце не тупти! Знаете ли, че дърветата и хората си
приличат?Японците са измислили начин да отглеждат горски дървета така, че те
никога да не порастнат повече от ръста на едно саксийно цвете.Те така подрязват
корените и привързват стеблото, че то никога да не стане голямо.Чрез
повърхностните корени дръвчето живее, свързано със специални връзки, по който
начин те остават малки, красиви джуджета-дървета, а определени да бъдат горски
гиганти. Наричат се - бонсай - японското дърво. Сърцето ни може да бъде
привързано и превърнато на такова джудже, а може да бъде и сърце-гигант.
Понякога приличаме на тях. Външно изглеждаме добре, но вътре в нас оставаме със
стегнати, закърнели сърца. Често и ние отлично се вписваме в декорацията и
интериора на този свят, но дали това е същността на човешкия живот? Нашата
криворазбрана щедрост не е добре подхвърлена милостиня с частично успокоение на
съвестта ни. Тя е доброволна и непринудителна. Около нас е пълно с унизително
просещи деца. Това е страшно! Най-голямото щастие е да се изпита удоволстието и
радостта от това да направиш някой друг щастлив. Да отворим ръката си малко, за
да отвори Бог своята цяла за нас! Благодаря, че го прочетохте! Мили