Чувствах се добре с един мъж, бяхме заедно всеки ден, говорехме, смеехме се, търсехме се, радвахме се, когато след дълга раздяла се срещахме...
 - в един момент, когато ме посъветва една приятелка, която, наблюдавайки ни отстрани и според собствени житейски опити ми каза, че съм влюбена в него и че трябва да му го кажа, аз, някак неподготвена и като пионерско поръчение, написах едно писмо, любовно, объркано, толкова глупаво...
Когато го е прочел, вероятно се е ядосал, но дойде и опита да говорим - само че аз от вълнение, не можах да му кажа... а и какво да му кажа, смятах, че всичко бях написала в писмото, от ясно по-ясно... той също замълча, дори се отдръпна, но със загатване ми казваше, че и на него му е хубаво в мое присъствие...
Но когато се опитвах да говоря за чувствата си, той ме спираше...
Необясними са преплитанията и лъкатушенията на човешките отношения... Имам хубав брак и хубави и пълноценни отношения със съпруга ми. Но страшно ми се иска да съм с този мъж, правейки любов - да рисуваме обичта в движенията си, да галим в мислите си телата си, и да бъдем заедно и наистина... Дотогава, преди да се запозная с него, мислех другояче - мислех, че съм от жените, които обичат само един през целия си живот. Но ето, че животът ми показа, че е многолик - че да обичаш, означава да вървиш по пътищата, които ти предлага сърцето. То не познава каноните на нашето обществено смирение пред шаблонизираните правила, които ни вкарват в някакви строги рамки на фалшиво благоприличие. Че има неписани правила и случки в живота ни, които не са случайни и ни водят към дълбокото на душата ни.
Когато заминах с мъжа ми и дъщеря ми на море миналата година, реших да спра с тази безсмислена тъга и копнеж по него, реших, че нещата са нещо като тягостното очакване да се материализират сънищата ми по него са твърде изтощителни и че не мога повече да нося това бреме, този копнеж. Мислех, че бих била щастлива, ако можех да му дам нежността, която събирам като гърне с мед за него, че е безсмислено така да събирам, пък да не му я давам. И примамих копнежа в морето, в дълбокото го примамвах да остане, а аз се върнах на брега по-лека от перце... септемврийският полъх на крайбрежната нощ ме приласка и поуспокои, вечерната топлина на скалите също....
Сега го обичам, пак натежала от обич и копнеж... но вече не питам, дори не очаквам да се случи онова, което преди мислех, че ни е писано... нямам тръпка в сърцето, когато ми се падне късметче "любов" с кафето в кафенето. Дори не искам изобщо да знам, да му казвам, че го обичам, а се радвам, тихичко така, когато сме заедно...
... И се сещам се за заглавието на една от книгите на Милан Кундера "Непосилната лекота на битието" - и така се чувствам - лека като перце с нежността и липсата на агресия, с все по-дълбоките пластове на взаимоотношенията ми с този човек (като Хилядата врати - в Приказка безкрай), които са Хиляди възможности за избор на душата, и натежала от обич към него и близките ми, към мен самата и всеки миг от живота ми, и натежала от Избора на сърцето да се свива и да кърви (съвсем като в сапунен сериал), когато много ми домъчнее за него - ей така изведнъж и много силно ме обзема мъка - хем сладостна, хем пък ми се плаче, ама чак ми се крещи дори...