"Може би всички пътища на света
са белязани
с някаква среща,
с раздяла,
с тъга,
от която започват
всички пътища на света."

Иван Пейчев

              Питал ли си се някога дали всичко, което се случва, е писано да се случи? Дали е съдба пътят, по който гордо крачиш, или всяка среща и раздяла са просто чиста случайност? Защо съществуват срещите, ако след това следва раздяла? Вероятно много от нас са се питали: „Какво щеше да бъде, ако не беше…?” А може би за всяко нещо си има причина и всичко настъпва в точно определен момент? Може би всяка пътека е извървяна, за да подари щастие или тъга, любов или раздяла, сълзи…или поука и урок за цял живот?

         Откакто съществува, човек пътува, но пътуването не е само движение до определено място – то е знанието и опитът, които трупа, то е промяната. Всеки път е белязан със среща, а всяка среща е изпитание, приключение, наказание или подарък. В живота си човек осъществява безкрайно много срещи – някои най-мечтаните, други – най-незабравимите, трети – най-болезнените, четвърти пък биха желали да са пропуснали дадена среща, донесла им само болка от неизлечими спомени. Истината е обаче, че всичко се случва с причина. Да, изпитал си всяко щастие, всяка усмивка, всеки спиращ дъха момент с причина. Ненапразно си се чувствал объркан, безразличен, празен. Дори болката ти не е била „на вятъра” – страданията, мъките, сълзите – те са нужни всекиму. След тях започва следващият път, чрез тях човек се учи да гледа в правилната посока.

         "Да, няма случайни хора, няма случайни срещи. Всеки, който идва по някакъв начин в живота ни, идва точно когато му дойде времето. Нито по-късно, нито по-рано. Може би това е моментът, в който трябва да научим нещо от него за себе си или самите ние да го научим на нещо. Това може да даде нова посока на живота ни, да го направи по-красив, да ни посочи къде грешим, да ни предпази от лошото или да намерим нещо, което сме смятали за изгубено. Нищо не е случайно..."                           Македонка Шутова

         Всяка среща носи послание. Всеки човек, намерил ни и станал част от нашия живот, е послание. Нашата задача е да „разчетем” това послание. Някои идват, за да ни направят щастливи – да придадат смисъл на сивото ежедневие и да ни накарат да се чувстваме ценни и нужни на света. Те са подаръкът, който сме заслужили. Други идват, за да ни подложат на изпитание – тези хора „проверяват” колко сме способни да издържим на всяка спънка или труден момент, те „изпитват” силата и увереността ни в самите нас, за да ни научат да се борим и да вярваме в доброто. Трети се явяват нашето наказание за предишните ни действия, чрез които сме огорчили или обидили някого – тези хора ни учат да плачем и страдаме, да потъваме в локвата с кал, за да оценим бистрата вода и слънчевите лъчи. Всичко това е повод да усъвършенстваме себе си, да се научим да живеем живота си сами, да не очакваме ничия помощ, а само и единствено своята. На това не могат да ни научат нито големите енциклопедии, нито дебелите книги в библиотеката, защото животът не е да го научиш и да го изживееш – той се живее, за да се учи.

                                   „Няма нищо вечно.”

         Няма случайни срещи, но няма и случайни раздели. Хората, чиято роля в нашия живот е приключила, са извършили своята мисия – научили са ни на нещо и вече е време да си тръгнат. Да, след всяка среща следва раздяла – никой не обича разделите, но и всяко щастие има своя край. Вероятно много от вас се питат: „Но защо? Защо трябва да се разделяме?”. Смятам, че раздялата е нещо, което всеки трябва да преживее, за да оцени присъствието на любимите хора, да оцени щастието, когато е тъжен, да оцени любовта, когато всичко вече е омраза или безразличие, да оцени приятелството, когато то е погубено поради предателство. За всичко си има цена – това е цената на болката. И когато платиш най-скъпата цена, вече няма какво да ти вземат, защото си извървял най-трудния път към върха, защото ние „черпим” сила от болката и тъгата и всеки път, когато умираме, се научаваме да живеем отново.

           А замисляли ли сте се с колко тъжни хора, изгубили своя път, се разминавате всеки ден, пътувайки за работа или прибирайки се вкъщи? Дали обвиняват себе си за това, че са тъжни? Дали се питат: „Защо на мен?” А може би с тъгата започват всички пътища на света? Може би именно в тъжните пътища се крие истинското щастие? Защото следващата пътека крие в себе си нова среща…

18.03.2015г.