Смисъл и действие

Найден Николаев Йотов

Животът има смисъл само наопаки,

но пък трябва да се живее нормално.

С. Киркегор

Животът няма друг смисъл освен този,

който човек му придава сам,

разкривайки своите способности.

Ерих Фром

Всяко предписание за действие

трябва да бъде просто. Самото действие

е просто - иначе то не започва.

Ч.-П. Сноу, “Двете култури”

Смисъл

В повечето тълковни речници думата смисъл се определя като синоним на думата значение. Първоначалният исторически контекст, в който възниква понятието смисъл, е изучаване на разбирането на текстове, а първата парадигма – херменевтиката. Тя се появява като тълкуване на скритите смисли на Свещеното Писание, превръщайки се постепенно в учение за разбиране на скрития смисъл в по-широк контекст.

Първото значимо разбиране за смисъла откриваме у Матиас Флациус Илирийски (16 век). Той предложил разрешение на една от главните дилеми на херменевтиката, правейки разлика между значение и смисъл /слово, текст, които имат едно значение, но контекстите могат да имат различни смисли/. По-нататък този проблем намира развитие в края на 19  - началото на 20 век в науките за езика – лингвистиката, семиотиката и логическата семантика.

Съществуват две различни традиции в използването на понятието “смисъл”: като синоним на значение и като опозиция на значението. За родоначалник на опозицията “значение - смисъл” се смята Готлиб Фреге. В своята класическа работа “Смисъл и денотат” той пише, че денотатът или значението е реалността, която обозначава или съждението, което предизвиква текстът /знакът/; смисъл – това е способ за задаване на денотата. Така К.И.Луис различава езиково и смислово значение. Смисълът определя по-широк контекст.

По друг начин се развиват акцентите във френската школа по анализ на дискурса. Тук спецификата на подхода се състои в анализа на взаимовръзката между дискурс и идеология, т.е. текстовете приемат смисъл само в конкретната историческа ситуация. При това смисълът винаги указва замисъл, задача, интенция. Втори исторически контекст става проблематиката за феноменологически анализ на съзнанието. В работите на основателя на феноменологическото направление Едмонд Хусерл проблемът за съотношение на значението и смисъла е нееднозначен: липсва ясно разграничение и понякога тези две понятия се употребяват синонимно, а понякога не съвсем. Според Хусерл на нас ни се явява не светът или част от него, а “смисълът” му. Източникът, приписващ смисъл на вещите, е съзнанието, непосредствения опит. Именно нашето битие и животът на нашето съзнание придават на света смисъл. Хусерл отделя две направления на феноменологическия анализ: ноетическо или описание на акта на преживяване и ноематическо, т.е. описание на това, което е преживяно. Под ноезис се разбира насочеността на съзнанието към обекта, а под ноема – самият обект като носител на смисъла.

Към разбирането на смисъл като същност на нещата се насочва един от учениците на Хусерл, Мартин Хайдегер, който нарича смисъл това, което се артикулира в езика и речта. Смисълът се проявява или построява в пространството на съзнанието, явява се феномен на съзнанието. Светът става глобален смислообразуващ контекст.

Ако Шпет и Хайдегер използват смисъла в контекста на проблема за познаване на външната реалност, то Ясперс, още един от прославените ученици на Хусерл, говори за смисъла като за понятие, характеризиращо взаимовръзката при психическите явления в душевния живот на човека, в личното му пространство. Смисълът е предмет не на обяснения, а на разбиране: преди да разберем самата душа, трябва да разберем смисъла.

Сартър, повлиян от Хусерл и Хайдегер, говори за афективния смисъл като за чувство, възникващо в процеса на възприятие на някакъв обект. По-обща представа Сартър дава в книгата си “Битие и нищо”: смисълът – това е феномен на битието, този смисъл сам няма битие. В по-късните си работи Сартър се обръща към достигането на смисъла в човешките постъпки чрез разбиране.

Най-големият представател на екзистенциализма във Франция  М. Мерло-Понти в «Структура на поведението» и «Феноменология на възприятието» въвежда понятието смисъл като основен организиращ принцип за поведение на живите системи. Подобно на Хайдегер, Шпет, Сартър и Ясперс, за Мерло-Понти смисълът на явленията се извежда от неговата интенционална насоченост.

Третият контекст е свързан с проблема за екзистенциалния смисъл на човешкото битие.

Паул Тилих в своята най-известна работа «Мъжеството да бъдеш» отбелязва,  че човекът е човек поради това, че притежава способността да разбира и формира света си и самия себе си в съответствие със смислите и ценностите. Човекът живее в смислите. Загубата им е свързана с загубата на духовен център и поражда специфична форма на тревога. Тилих счита, че тревогата от съмнението и отсъствието на смисъл са определящи нашата епоха, отразили са се в литературата, изкуството и философията. Изходът е акт на вяра – да приемеш отсъствието на смисъла, запазвайки доблестта да бъдеш себе си.

Понятието смисъл за Бахтин означава вкоренените в културата смисли, трансцендентни на индивидуалното съществуване.

Накрая, четвъртия контекст на употреба на понятието смисъл подразбира проблема за смисъла на човешките действия и други невербални прояви.  

Действие

Във всяка област на знанието има въпроси, засягащи самата сърцевина на предмета на изследване. За социологията това е съотношението на свободното творчество на човека и задържащите го обществени устои. Как се съвместяват тези два момента и дали въобще успяват? В каква степен свободен и в каква обусловен е социалният деец, какъвто е всеки един от нас?

За родоначалник на съвременните учения за социалното действие се счита Макс Вебер. Самата социология по негово дълбоко убеждение "е наука, стремяща се, тълкувайки, да разбере социалното действие и с това да обясни неговия процес и въздействие” [1, с. 602]. Вебер определя действието (независимо от това проявява ли се то в агресивна форма или е скрито в субективния свят на личността) като такова поведение, с което действащият индивид или индивиди свързват субективно вложения смисъл. “Социалното” действие се случва само тогава, когато се влага от действащото лице или действащите лица смисълът, съотнася се с действията на други хора и се ориентира спрямо него" [1, с. 602-603].

Осъзнатостта, осмислеността са ключ към социалното действие на Макс Вебер. Но какво означава да “придадем на действието смисъл”? Да придадем смисъл – означава да осъзнаем своята връзка със света. От друга страна има смисъл това, което не оставя хората равнодушни, което така или иначе влияе на нашия живот, тоест, това, което е значимо. Незначимите, несъотнесените с потребностите и интересите на хората неща и събития остават извън сферата на нашето внимание и не представляват никаква ценност за нас. В този аспект съобщаването на смисъл е едновременно и придаване на ценност.

Ценност, според Вебер, - това е форма на човешкото мислене, инструмент на заключението. Не бива да се характеризира в категориите "положителна—отрицателна", "относителна—абсолютна", обективно — субективно" и т.н. Ценността или значимостта, също така е съотношение, съотнесеност на човека към света на нещата, хората и духовните явления. Тя не е свързана пряко с утилитарните предназначения на нещата и събитията, практическата полза, дори не може да бъде сведена до последното. Носителка на ценностите се явява личността, постигаща ги в опита на вътрешното приемане или отхвърляне. Те са й необходими, за да различава целите, които поставя пред себе си човешката воля. Мястото им в мотивацията е далеч по-голямо от това на целите и интересите. Именното отнасянето към ценностите като придаване на смисъл, въз основа на който се формира целта, ни показва най-главното, определящото поведение на човека. Следователно, както Вебер предполага, ако успеем да разберем коя е тази ценност, към която е ориентирано действието на човека, ще разберем самото действи и мисията на социолога ще бъде изпълнена. Ако се върнем към определението за социално действие, става ясно, че Вебер подчертава субективния характер на смислополагането. Той с право пише, че “висшите” цели” и “ценности” към които, както показва опитът на човека, може да бъде ориентирано поведението на човека, ние често не можем да възприемем в пълнота, макар и в някои случаи това да може да бъде постигнато интелектуално; колкото повече тези ценности се отличават от нашите собствени, толкова по трудно за нас е да ги разберем в съпреживяване посредством вчувстване, със силата на въображението" [1, с. 604].

Причина за дадено действие обикновено е неговата цел, тоест модел на предполаган резултат, неговият информационен еквивалент.

Да действаш означава да се посветиш на някаква определена ценност и така да придадеш смисъл на собственото си съществуване.

Всичко това – и осъзнаването на причините за собственото действие, и разглеждане на алтернативните му способи, и окончателният избор, и накрая самото осъществяване на действието — е в областта на Umwеlt, което определя процесите в индивидуалното съзнание. Там партньорите се познават лично и посредством опита достигат до другия. Именно социалните действия в сферата на непосредствения опит Umwеlt (впрочем само там се намират те) изпълват света с нови смисли и значения, оставяйки на човека правото на свобода, тази, която остава извън обсега на социалната наука.

Теорията на социалното действие на Вебер призовава да се замислим за това на какво отдаваме предпочитания в дадена ситуация. Призива на Вебер "да помним за последствията на своите действия” не е нищо друго освен съждение от морално-практически характер.

Рано или късно откриваме коренно противоречие във веберовската антиномия между “етиката на отговорността" (в духа на Макиавели) и "етиката на убеждението" (в духа на Кант). Този, който извършва действието, запознат с етиката на отговорността, е готов да прибегне към всички средства, дори насилствени, в името на общото дело, даже ако това се явява във вреда на спасението на душата му. А онзи, запознатият с етиката на убеждението, отстоява своите идеи, независимо от това какви ще се окажат последствията от действията му. Той иска да бъде чист, най-вече пред себе си. Разбира се, счита Вебер, етиката на убеждението и етиката на отговорността не са абсолютно противоположни, а се допълват.

Все пак обаче, както свидетелства историята на социологията, да се признае човека за съ-творец на социалния живот, за активно, дейно начало, а не за жертва на нормативните ограничения се оказва недостатъчно за това да се разсъждава за научното творчество като за социално действие.  Едновременно изчезва и педагогическият патос на теорията за действието, призван, според Вебер, да тласне човека, “вкусил от дървото за познаване на добро и зло”, да се замисли над своите постъпки и идеали. 

Теорията на социалното действие на Вебер не се изчерпва с теорията за рационалното действие, а съдържа в сбит вид всички основни проблеми на човешкото битие: (1) бремето на свободата (целеполагането); (2) битие – с - другите като битие – за - другите (или ориентация към другите) и (3) неизбежност от осмисляне на собствените постъпки (субективно полагания смисъл на социалното действие) на пътя към главния житейски избор – осмисляне на собствения ни живот. Теорията на действието не може пълноценно да съществува извън ценностното поле, а води към етическо единение на личността. Човешката личност не е просто сума от многообразни проявления. Тя е единна на всички равнища от своето съществуване. Затова и действието трябва да се разглежда като контури, очертания, в които и чрез които се случва зримото въплъщение на това единство.

От тази гледна точка всички науки за човешкото поведение говорят само за различни страни на едно и също – нашия избор в предложените обстоятелства. Всяка наука го вижда така, както й позволяват това специфичните й методи и ограничения. По този начин съдържателното единство на човека подразбира отношението към действието като цялост, построена около системообразумащ фактор. В системната физиология такъв фактор става целта – причина за нашите действия; в социологията – субективно ясния смисъл, зад който стои нашият ценностен избор; във философията—личностният смисъл, обагрен екзистенциално-нравствено. В социологията действието е немислимо без обръщане към аксиологията, метафизическото основание за нашето битие. Тръгвайки от естествените дисциплини чрез социалното знание (целеполагане — социално-историческа ценност — личностен смисъл) към хуманитарните науки човешкото поведение придобива реална възможност да възстанови пълнотата и достойнството на човека – деец, при това без да се губи предметната определеност.

Литература:

Вебер М. Основные социологические понятия / Пер. с нем. М. И. Левиной // Вебер М. Избранные произведения. М.: Прогресс, 1990.

Гайденко П. П., Давыдов Ю. Н. История и рациональность: Социология М. Вебера и веберовский ренессанс. М.: Политиздат, 1991. С. 40.

Вебер М. Наука как призвание и профессия / Пер. с нем. А. Ф. Филиппова, П. П. Гайденко // Вебер М. Избранные произведения. М.: Прогресс, 1990.

Вебер М. "Объективность" социально-научного и социально-политического познания / Пер. с нем. М. И. Левиной // Вебер М. Избранные произведения. М.: Прогресс, 1990.

Моrrіѕ М. Ехсurѕіоn іntо Сrеаtіvе Ѕосіоlоgу. New York: Columbia University Press, 1977.

Анохин П. К. Философские аспекты теории функциональной системы // Ѕріеgеlbеrg Н. Нuѕѕеrl'ѕ Рhеnоmеnоlоgу аnd Ѕаrtrе'ѕ Ехіѕtеntіаlіѕm // Рhеnоmеnоlоgу / Ed. by Јоѕерh Косkеlmаnѕ. Gаrdеn Сіtу, New York: Anchor Books, 1967. Р. 266.

Цит. по: Братусь Б. С. Смысловая вертикаль сознания личности // Вопросы философии. 1999. N 1. С. 81-89.

Вебер М. Политика как призвание и профессия / Пер. с нем. А. Ф. Филиппова, П. П. Гайденко // Вебер М. Избранные произведения. М.: Прогресс, 1990.

Gаrfіnkеl Н. Еthnоmеthоdоlоgу'ѕ Рrоgrаm // Ѕосіаl Рѕусhоlоgу Quаrtеrlу. 1996. Vоl. 59. Nо. 1. Р. 6.

Новые направления в социологической теории / Пер. с англ. Л. Г. Ионина. М.: Прогресс, 1978. С. 37.