На Него                             

Смесени мисли.
Оплетени образи.
Преплетени картини.
Оглеждащи се в своя Нощен Полет.

Припомняйки.
Преценявайки.
Мечтаейки.
Минало.
Настояще.
Бъдеще.

В кое оставаш ти? Оставаш или продължаваш?

Още докато питам, знам отговора...
Tи си това, което Е Било, Е и Ще Бъде!
Дори и ако аз спра да съществувам.
Но не искам да си отивам
Без да съм потънала за последен път в Твоето Море.
Без да съм запалила последната си свещ в Твоя Храм.
Без да съм ти подарила своето Признание.
Така чакано и изстрадано.
(ЗнаЯ...)
Макар то всъщност да не е Признание...
А Състояние.
Без начало и без край...


Усещам те навсякъде.
Прочитам те във всичко. 
 Чувам те в съня си.
Събуждам се от тихия ти шум, за да видя, че...
ръцете, които ме прегръщат не са твоите.  
И дали изобщо някога ще бъдат?!

Защото
ти си колкото реален, толкова и измислен.
Но кой обича реалността?... :)

Защото
зная - ти само Съществуваш, без да можеш да Живееш...
когато съм далеч от теб.

А ти си толкова далеч от мен.
Мога да протегна ръка и да те докосна.
НО ДОТАМ.
Мога да те чувствам. В мислите си. И не само.
НО ДОТАМ 

Не искай повече. Не съм готова.
По-скоро не БЯХ готова.

Сега ти ще се стопиш.
Но няма да можеш да кажеш сбогом.
Защото
Аз Оставам Завинаги.
В Сърцето ти. В Ума ти. В Живота ти.
Но отдалеч.

Не искаше да си номерът 1 в моя списък...

Никога Не Си Бил.
Ти Си Единственият!

Макар да не си го чувал...
не може да не си го чувствал...

Ще СЕ скрия сред думите.
Ще ТЕ скрия сред думите.
И ще Те пазя.

Като последната глътка вода
на самотен пътник в пустинята...
Разбираш ли как любовта ти към мен няма цена!...

Ти си тук.
Сега.
В духа на нощта.
В пламъка на свещта.
В танца на светлосенките...

Ти си навсякъде и във всичко.
ТИ СИ В МЕН!

(24/25.05) 



Лятна нощ.
Два пламъка. От две горящи свещи.
Едно сърце.
И абсолютна тишина. 

Восък. Топящ се бавно. Стичащ се бавно. Като сълза.
След сълза...

Светлините на нощта...
Сенките...
прокрадващи се тихомълком.

Пожелавани и чакани.
Отричани и отбягвани.
Но в крайна сметка незабравяни.
Никога.

Сенките. Вятърът. Двата потрепващи пламъка.
Едно сърце. Един ум. Една душа. Две очи. Два пламъка.
Слети в сенките си.
Слети в Едно.

Колко е тихо!

Тишината...
така осезаемо е нейното присъствие...
на вечната прелъстителка, 
нежно покорила в прегръдката си
катранените коси на нощта.
Спокойствието...
завладява ме така,
сякаш ефирен шал докосва кожата ми
и нежно ме обгръща.
Така, сякаш звуци от арфа се преплитат.
Обличайкиме в дреха, изтъкана от ноти...
ангелски трели... 

Толкова  е красиво. 

Въздух...
пропит с дъх на летен дъжд.
Небе...
скрито сред безброя блещукащи звезди,
озарено от студената красота на лунното сияние.     

Цял ден валя.  Цял ден капките танцуваха лудо. 
Из въздуха.  По листата  на дърветата. По ламарината на прозореца. 
Във вихъра на своето време.
В мига, когато  се спускат към земята.


Сега е нощ... лятна нощ, изпълнена с безброй ухания.

Светлините на града...
Примигващи в тъмнината.
Сякаш се обаждат една на друга. На някакъв техен език.
Какво ли си казват?
Какви ли тайни се спотаяват, когато те угаснат?
Когато хиляди души се пренесат
в царството на сънищата...
Най-прекрасното.
Най-вълшебното.
Най-страшното.
И най-истинското.

Защото там са сенките.
Онези търсените.
Онези отбягваните.
Пожелаваните и отричаните.
Незабравяните.
НИКОГА.

Тук те са в стихията си.

Онези страшните... Кошмарите... също чакат своя ред.
Те са тези,
които те връхлитат в най-беззащитния момент.
Държейки те в хватката си, докато не отвориш очи.
Докато не се събудиш.
Тогава на помощ идва светлината.
Отново си в действителността.
Сенките са изчезнали.

Денят постепенно надделява над Нощта.
Прокрадва се бавно, със завладяващо спокойствие.
Идва ред на неговото време.

Едната свещ угасна.
Пламъкът на другата все още тлее.
Но и той скоро ще престане да огрява с топлата си жълта светлина. 

Восъкът. Топящ се бавно. Стичащ се бавно. Като сълза. След сълза.
Изстива.
Пламъкът остава сам в сянката си.
Но не и Сърцето.
Познало светлините на нощта.
Тайните. Сенките.
Огрято от пламъка на свещта.
От лъчите на изгряващото слънце.
На новото утро.
На птичките, приветстващи го с песента си.

Докато красотата на шумния ден
бъде заменена
от красотата на тишината в нощта.
Докато настъпи следващата нощ.
Когато настъпи нейното време...




Безшумно разпери криле и  полети...
Издигни се над нощта,
слей се с тъмнинатаи  и почувствай свободата
В светлината потъни, окъпи се в първите лъчи
И обсипан в златен прах, при мен обратнo долети...    

                                                                                 


Палома
                                                                                      

                                                                                                                                 
Юли, 2004г.