Среща в тъмнината

                                                                       По разказ, който чух преди много години,

                                                                       пресъздадох тази творба през призмата на

                  моя мироглед.

                                                          Идеята е наистина съдържателна и 

                                                                     показва  проблема, който всички имаме -

                                  недостатъчната любов.

                                                            Прекланям се пред нейния създател.

   Вървя самотен в тъмнината без цел, без посока, без това чувство, което всички искаме да изпитваме - любовта. Усещам се толкова празен и безсилен, отчаян от всичко, което ме заобикаля - една грозна, сива скука. Идва ми да изкрещя и да викам безкрайно дълго, докато всичко свърши...

   Недалеч, в мрака, се прокрадна нещо. Да, нещо, което привлече блуждаещия ми, сломен поглед. Не можах да схвана, беше само за миг. Продължих унило. След няколко мига, обаче, тя просто се роди от чернотата. Светлина. И не заслепяваща, а малка светла искрица. Толкова невинна и чиста. И някак по своему красива - също като малка вълшебна фея. Стоеше сама в центъра на безкрайното пространство. И колко силна ми се стори. И пълна с живот. Да, тази малка и безразлична, навсякъде другаде, точка.

   Приближих неочаквано развълнуван, сякаш срещах нещо необикновено и неземно. Чудех се как може да е толкова жизнена и игрива, сякаш всичко наоколо бе рай. Реших се да я докосна. Посегнах внимателно, много внимателно, защото ръката ми трепереше. Започнах да усещам толкова приятна топлина, сякаш изпадах в безтегловност. Приближавах се все повече и повече и изведнъж изтръпнах...

   Опари ме толкова силно и изчезна така, както се беше появила. Защо ли? Какво и бях сторил и с какво бях жесток, та да отвърне тъй? Тази невинност. Изпадах все повече в недоумение, което прибавих към колекцията си от моите самота, неприязън, тъга...

   Въпреки всичко срещата беше невероятна. Нещо толкова различно от това, което бях свикнал  да приемам и усещам. Не да чувствам, а да усещам. Защото чувствата отдавна бяха закърнели.

   И следващия път, когато видя отново моята малка фея, колкото и да боли, колкото и да ме изгаря, ще я притисна с две ръце точно до сърцето. За да може да го съживи за нещо, което не е кой знае какво, но все пак живот.